Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 19

Сега Тапънс имаше друго на ум.

— „Лаврите“! Какво глупаво име за къща! Не разбирам защо са я нарекли така. Та тук изобщо няма лаврови дървета. Можеха да я нарекат „Чинарите“. Щеше да е по-добре. Чинарите са толкова красиви.

— Казаха ми, че преди да я нарекат „Лаврите“, името й е било „Дългия Скофилд“ — обясни й Томи.

— Че то пък съвсем нищо не означава — възмути се Тапънс. — Тогава кои са живели в нея?

— Мисля, че семейство Уадингтън.

— Човек се обърква. Уадингтън, Джоунс, хората, от които я купихме. А преди тях Блекмор. Предполагам, че преди тях са били Паркинсонови. Много са тези Паркинсонови. Постоянно се натъквам на тях.

— Какво имаш предвид?

— Сигурно, защото непрекъснато питам — оправда се Тапънс. — Искам да кажа, че ако мога да открия нещо за Паркинсонови, можем да продължим с нашия… ами с нашия проблем.

— В днешно време едва ли не всичко наричаме така. Проблемът Мери Джордан имаш предвид, нали?

— Не е само той. Имаме проблем с Паркинсонови, с Мери Джордан и с още много други неща. Какво още се казва в съобщението: „Беше някой от нас.“ Дали е имал предвид някой от семейство Паркинсон или пък някой, който е живеел тук. Да допуснем, че семейството е било от двама или трима души, сигурно и някоя баба или някой дядо, може да е имало и други родственици, които не са носили фамилията Паркинсон, но са били лели или племенници, или племеннички на Паркинсонови. Предполагам, че са имали прислужничка, може дори и камериерка, готвачка, вероятно гувернантка и… не момиче au pair, защото е било твърде отдавна и тогава още не е имало такива момичета, но „някой от нас“ означава, че е човек, живял в къщата. За разлика от сега по онова време къщите са били пълни с хора. Е, Мери Джордан би могла да бъде прислужничката или камериерката, или дори готвачката. И защо някой ще иска тя да умре, при това не от естествена смърт? Искам да кажа, че сигурно някой е искал тя да умре, в противен случай смъртта й би била естествена, нали? — Тапънс замълча. Сетне смени темата: — Вдругиден отивам на матине — обяви тя.

— Струва ми се, че ти постоянно ходиш на матинета.

— Това е най-добрият начин да опозная съседите си и жителите на селото. В крайна сметка не е толкова голямо. А пък хората обикновено говорят за старите си лели и какво ли още не. Ще се опитам да започна с мисис Грифин. Изглежда е голям чешит. Според мен управлява селото с желязна ръка. Правила си е майтап с викария, с лекаря, дори с медицинската сестра.

— Тази сестра не може ли да ни бъде полезна?

— Не може. Починала е. Имам предвид жената, която е работила по времето на Паркинсонови. Сегашната медицинска сестра е отскоро тук. Струва ми се, че никак не се интересува от хората и едва ли е чувала за Паркинсонови.

— Колко ми се иска… О, колко ми се иска да мога напълно да забравя за тези Паркинсонови — простена Томи.