Читать «Двойно убийство» онлайн - страница 86

— Бях малко строга с нея — намеси се пак мисис Тъкър с внезапно насълзени очи, — а тя си отиде по такъв ужасен начин. После ми беше мъчно, че съм била толкова строга. О, напоследък не става нищо хубаво, само бели и погребения. Белите никога не идват сами, казват хората, и си е така.

— Да не сте загубили и някой друг? — внимателно попита Поаро.

— Тъста — обясни мистър Тъкър. — Връщал се късно вечерта с лодката от „Трите кучета“, сигурно се е подхлъзнал, докато, е слизал на кея, и е паднал в реката. Да де, на неговите години е трябвало да си кротува вкъщи. Ама можеш ли да излезеш на пустите му старци! Вечно се мотаеше по кея.

— Татко много си падаше по лодките — уточни мисис Тъкър. — Едно време се грижеше за лодките на мистър Фолиът, ама беше преди години. Не че — добави весело тя — загубата на татко е кой знае какво. Беше прехвърлил деветдесетте, какво ли не е преживял. Постоянно дрънкаше глупости. Време му беше. Е трябваше, разбира се, да го погребем както си му е редът, но две погребения струват луда пара.

Тия финансови съображения убягнаха от вниманието на Поаро — в съзнанието му изплува неясен спомен.

— Един възрастен човек на кея ли? Помня, че говорих с него. Името му беше?…

— Мърдъл, сър. И аз се казвах така, преди да се омъжа.

— Баща ви, ако си спомням добре, е бил главен градинар в Нейс, нали?

— Не, най-големият ми брат. Аз бях най-малката в семейството — бяхме общо единайсет деца — тя добави с известна гордост: — В Нейс е имало Мърдълови отколе, но сега са се пръснали. Татко беше последният.

Поаро тихо каза:

— „В Нейс винаги ще има Фолиътови.“

— Какво, сър?

— Повтарям това, което ми каза на кея старият ви баща.

— А, баща ми говореше само глупости. От време на време се налагаше да го озаптявам.

— Значи Марлийн е била внучка на Мърдъл — рече Поаро. — Да, започвам да разбирам — той замълча, бе силно развълнуван. — И казвате, че баща ви се е удавил в реката.

— Да сър. Сръбнал е малко повече. А не знам откъде е намерил пари. Е, докарваше си понякога пари от бакшишите, помагаше на хората да връзват лодките или да паркират колите си. Много хитро си криеше парите от мен. Да, боя се, че е пийнал доста. Подхлъзнал се е, докато е слизал от лодката на кея. Паднал е и се е удавил. Тялото му изплува на другия ден долу към Хелмът. Чудо е, че не се е случило преди, беше на деветдесет и две и не до виждаше.

— Но си е факт, че не се е случило преди…

— Е, белите рано или късно стават…

— Беля ли? — замислено продума Поаро. — Не знам дали е беля — той се изправи. Продължаваше да си мърмори: — Трябваше да се досетя. Отдавна. Детето всъщност ми подсказа…

— Какво, сър?

— А, нищо — отвърна Поаро. — Искам да ви изкажа още веднъж моите съболезнования по повод смъртта на дъщеря ви, както и на баща ви.

Той стисна ръцете на двамата и напусна къщата. Рече си наум: „Какъв глупак съм бил — кръгъл глупак! На всичко съм гледал от обратната страна“.

— Здрасти, господине!