Читать «Двойно убийство» онлайн - страница 82

— Така ли? — изгледа го тя въпросително с леко вдигнати вежди.

— Идването ми тук не е случайно.

Мисис Фолиът продължаваше да го гледа въпросително.

— Една от причините да дойда тук, мадам, е да се видя с вас.

— Наистина ли?

— Най-напред, няма ли нещо ново за младата лейди Стъбс?

Възрастната дама поклати глава.

— Онзи ден при Корнуол вълните изхвърлиха някакъв труп — съобщи тя. — Джордж отиде да види дали ще го идентифицира. Но не беше тя — после допълни:

— Ужасно ми е мъчно за Джордж. Много е разстроен.

— Той още ли вярва, че жена му може да е жива? Мисис Фолиът бавно поклати глава.

— Мисля — рече тя, — че вече е загубил надежда. В края на краищата, ако Хати беше жива, тя изобщо не би могла да се крие, след като я търсят и пресата, и полицията. Дори и да й се бе случило нещо, например да е загубила памет, полицаите сто на сто щяха да я открият досега.

— Да, така изглежда — съгласи се Поаро. — Полицията още ли я издирва?

— Предполагам. Не знам със сигурност.

— Но сър Джордж е загубил надежда.

— Не е казвал такова нещо — рече мисис Фолиът. — Всъщност не съм го виждала скоро. През повечето време беше в Лондон.

— А убитото момиче? И за него ли няма нищо ново?

— Не съм чувала — тя замълча. — Престъплението изглежда безсмислено — без абсолютно никакъв повод. Горкото дете!

— Виждам, още ви е тежко, когато мислите за него, мадам.

Мисис Фолиът нему отговори веднага. След малко каза:

— Когато човек остарее, смъртта на някой по-млад го разстройва повече от обикновено. Ние, старите, очакваме смъртта, но онова дете бе на прага на живота.

— Животът му може би нямаше да бъде много интересен.

— От наша гледна точка вероятно не, но за Марлийн можеше да е и интересен.

— И макар че, както казахте, ние, старите, очакваме смъртта — допълни Поаро, — всъщност не ни се иска да умираме. Поне на мен не ми се мре. Все още намирам живота за интересен.

— А на мен не ми е интересно да живея.

Тя говореше по-скоро на себе си, отколкото на него, раменете й увиснаха още повече.

— Много съм изморена, мосю Поаро. Когато удари моят час, не само че ще бъда готова, но ще съм и благодарна.

Той хвърли бърз поглед към нея. Чудеше се, както бе се чудил и преди, дали говори с болна жена, с жена, която вероятно предусеща, дори е сигурна, че смъртта наближава. Не можеше да си обясни по друг начин прекомерната умора и отпуснатост, които я бяха обзели. Чувстваше, че старата дама едва ли някога е била отпусната. Според него Ейми Фолиът бе жена с характер и притежаваше енергия и решителност. Бе надживяла много беди: загубата на дом и състояние, смъртта на синовете си. Бе го понесла. Беше отрязала „мъртвите клонки“, както сама се бе изразила. Но сега в живота й имаше нещо, което не можеше да отреже, което никой не можеше да отреже от нея. Поаро не проумяваше какво. — вероятно някоя болест. Мисис Фолиът неочаквано се засмя, сякаш прочела мислите му.

— Знаете ли, мосю Поаро, не виждам защо трябва да живея — каза тя. — Имам много приятели, но не и близки роднини, не и семейство.

— Ала имате своя дом — изтърси Поаро, без много-много да му мисли.