Читать «Двойно убийство» онлайн - страница 81

II

Еркюл Поаро спря пред голямата порта от ковано желязо на Нейс Хаус. Отправи поглед към извитата алея. Лятото вече бе отминало. От дърветата тихо падаха златистокафяви листа. Тревистите тераси наоколо бяха осеяни със ситни бледи циклами. Поаро въздъхна. Въпреки всичко той не можеше да устои на красотата на Нейс Хаус. Не беше голям любител на дивата природа — обичаше нещата да са спретнати и подредени, но пак не можеше да не остане възхитен от меката дива красота на туфите храсти и дървета.

Вляво от него бе бялата къщичка на пазача с ниска ограда. Следобедът беше чудесен. Мисис Фолиът едва ли си бе у дома. Сигурно бе излязла с градинарската кошница или бе отишла на гости при приятели в околността. Имаше много приятели. Бе живяла тук толкова години. Какво бе казал старецът на кея? „В Нейс Хаус винаги ще има Фолиътови.“

Поаро почука тихо на вратата на къщичката. Не след дълго отвътре се чуха стъпки. Стори му се, че са бавни и почти несигурни. После вратата се отвори и на прага застана мисис Фолиът. Поаро бе изненадан, че тя изглежда толкова остаряла и крехка. Жената се взря невярващо в него, после каза:

— Мосю Поаро? Вие!

За момент му се стори, че в очите и пробяга уплаха, но вероятно това бе плод на въображението му. Той рече любезно:

— Мога ли да вляза, мадам?

— Разбира се!

Тя вече бе се съвзела, покани го с ръка и го въведе в малката всекидневна. Върху камината бяха подредени няколко изящни статуетки, двата фотьойла бяха облечени с фина дамаска, а върху масичката имаше скъп сервиз за чай. Мисис Фолиът каза:

— Ще донеса още една чаша.

Поаро вдигна ръка да я възпре, но тя не му обърна внимание.

— Разбира се, че ще изпиете един чай.

Мисис Фолиът излезе от стаята. Той се огледа още веднъж. На масата лежеше плетка — калъфка за стол, от която стърчеше кука. До стената имаше етажерка с книги. На стената висяха няколко миниатюри и сложена в сребърна рамка избеляла фотография на мъж в униформа с щръкнали мустаци и нерешителна брадичка.

Мисис Фолиът се върна в стаята с чаша и чинийка в ръка.

— Това съпругът ви ли е, мадам?

— Да.

Забелязала, че погледът на Поаро шари по етажерката, сякаш търси още снимки, тя добави бързо:

— Не обичам снимките. Напомнят за миналото. Човек трябва да се научи да забравя миналото. Изсъхналите клонки трябва да се режат.

Поаро си спомни своята първа среща с мисис Фолиът, когато я видя да реже с градинарските ножици клончета от един храст в градината. Сети се, че тогава бе споменала нещо за умрелите клонки. Погледна я замислено, опитвайки се да я прецени. „Загадъчна жена — каза си той, — жена, която въпреки че е крехка и спокойна на вид, има нещо безмилостно в себе си. Жена, която би могла да отреже мъртвите клонки не само от растенията, но и от собствения си живот…“

Мисис Фолиът седна, наля му чай и попита:

— Искате ли мляко? Захар?

— Три бучки, ако обичате, мадам.

Тя му подаде чашата и подхвърли непринудено:

— Бях изненадана, да ви видя. Изобщо не си представях, че ще минете отново по тия места.

— Аз не минавам просто така — каза Поаро.