Читать «Аламбай или тайните на изкуството» онлайн - страница 5

— Не знам дали това може да се нарече удоволствие — измърморих аз смутен. — Но при всички случаи ми казва нещо повече от отегчителните филмови кадри, които се опитват да пресъздадат на стената действителността.

— Тъкмо към това се стремя — заяви той щастлив и прочетох в погледа му известна симпатия към мене, непознатия, който потвърждава замисъла му. — Искам да кажа нещо повече.

Изведнъж забелязах непоносимите мухи, които ми досаждаха, преди да дойда тук. Сега нападнаха Маллок.

— Знаех, че мухите са изчезнала порода — рекох аз. — Но виждам, че тука още ги има. И то много.

— Странно — промълви художникът и ми се стори, че пребледня. — Преди малко нямаше мухи… Смятам, че дойдоха с тебе…

Помислих, че се шегува. Не ми се щеше все пак нашата среща да се свързва с такава неприятна случка. Затова побързах да се сбогувам с него:

— Съжалявам, че те обезпокоих, докато работиш, но се и радвам, че се запознахме.

— Може би пак ще се видим — отвърна той любезно, но очите му ме пронизаха особено, почти болезнено.

— Може би. Утре пак тук ли ще дойдеш?

— Да — прошепна художникът и без да ме погледне, попита: — С какво се занимаваш?

— Инженер съм — спомних си професията на чичо си. — Търся подходящо място за подводна фабрика, която да преработва водорасли… От няколко дни оглеждам околността.

Докато се отдалечавах, ми се стори, че мухите или част от тях тръгнаха след мене.

На следващия ден ме покани в дома си, защото изявих желание да видя и другите му картини. Тогава разбрах, че и най-стеснителният художник има нужда от публика (дори когато тази публика е от един човек). И да ви призная откровено, засрамих се от факта, че поради други причини, напълно чужди на изкуството, се превърнах в идеален зрител.

В къщи Маллок (още не бях сигурен, че е Байконур, макар странното му поведение, засенчено от тъга, да ме караше да вярвам, че е той) ми показа картината, нарисувана до скалите, в които се разбиваха вълните. Не приличаше на познатото ми място, но се долавяше някакво абстрактно люлеене на линии и багри. Гледката по-скоро беше космическа, отколкото океанска; най-много ме удиви монотонният пенлив ритъм на вълните, които чувах много ясно.

След първата изненада се засмях, защото си помислих, че хватката му е твърде обикновена.

— Записал си на магнетофон шума на морето… Погледна ме по много странен начин: и весело, и тъжно, и учудено, и подигравателно.

— Би било много лесно. Всяко дете може да го направи.

— Тогава?

Вместо отговор постави в ръката ми малка сфера, чрез която можех по желание да направлявам в помещението силата, посоката и цвета на светлината.

— Какво трябва да направя?

— Опитай сам…

Разбрах, че задачата е по-сложна: колкото повече осветявах картината, толкова повече се променяха и звуците, които сякаш излизаха от нея.

— Наистина е интересно — признах аз.

— Проумя ли го?

— Донякъде. Аз излъчвам тази разноцветна музика…