Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 168

Лолър също улови Куилан за глезените. Отчето замахна още веднъж, като този път се залюля с цялото си тяло. Огромна неравна бразда цъфна върху гърчещото се тяло. То потъмня, стана тъмнозелено, после почти черно и по меката му плът преминаха конвулсии. Съществото се сви, отдели се от палубата, цопна във водата и бързо изостана.

Почти в същия миг Лолър почувства как умът му се освобождава от мъглата.

— Божичко! — възкликна той. — Какво беше това?

— Гаркид каза, че било полип — отвърна Куилан. — Залепил се е за корпуса и ни облива с феромони. — Трепереше неудържимо, сякаш се отърсваше от огромно вълнение. — Трудно е да се бориш с подобно нещо.

Лолър огледа палубата. Голи мъже и жени, сънени и объркани. Лео Мартело бе застанал до Неяна и я разглеждаше, като че ли я вижда за пръв път в живота си. Кинверсон беше с Лиз Никлаус. Лолър потърси Съндайра. Тя търкаше с длан корема си, сякаш за да се очисти от допира на Делагард.

Полипът се оказа предвестник. Тук, на малките ширини, Пустото море вече не беше така пусто.

Появиха се нов вид дракени, южна разновидност. Приличаха на северните, но бяха по-едри и по-хитри, когато ставаше въпрос да измамят плячката. Вместо да плават в пасажи от по няколкостотин, тези се придвижваха в глутници от по десетина и когато подаваха издължените си тръбовидни муцуни над водата, бяха разпръснати на голяма площ, сякаш всеки от тях настояваше да се спазва огромното му лично пространство. Придружаваха кораба часове наред, насочили неуморно носове към небето. Лъщящите им алени очи не се затваряха нито за миг. Не беше трудно човек да си помисли, че навярно очакват тъмнината, за да се покатерят на борда, Делагард нареди на нощната вахта да е нащрек и да патрулира с харпуни. По здрач дракените се гмурнаха, изчезнаха всички в един миг, сякаш бяха засмукани от бездната под повърхността. Делагард не беше убеден, че са си тръгнали, и задържа патрулите на борда. Но през нощта не последва атака, а на сутринта от дракените нямаше и следа.

Късно същия следобед, малко преди здрачаване, от наветрената страна към кораба се доближи огромна аморфна маса с нездрав жълтеникав цвят. Простираше се на стотици метри, може би дори повече. Беше толкова голяма, че спокойно можеха да я кръстят дрейфуващ остров — но остров от слуз, гигантски плаващ сопол. Когато ги доближи, осъзнаха, че това исполинско сбръчкано създание е живо — или че поне това може да се каже за някои негови части. Бледата му карамелена повърхност потрепваше безспирно, изстрелваше миниатюрни заоблени израстъци, които се огъваха и потъваха в централната маса.

Даг Тарп зае комична поза и обяви:

— Моля, полюбувайте се, дами и господа. Най-сетне — Лицето над водата!

Кинверсон се разсмя.

— По-скоро е другият край, ако питаш мен.

— И все пак е красиво — отбеляза Мартело. — Вижте светлинните, как пърхат във въздуха.

— Като светулки — каза Куилан.

— Светулки? — повтори Лолър.

— Има ги на Слънчев изгрев. Това са насекоми, които притежават фосфоресциращи органи. Знаеш ли какво е насекомо? Сухоземни шестокраки антропоиди, широко разпространени на множество светове. Светулките са насекоми, които излизат по здрач и летят, като премигват постоянно. Много е красиво. Гледката е подобна на тази.