Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 167
Робърт Силвърбърг
— Погледни, ето там са Съндайра и Делагард. А там Кинверсон и Пиля. И виж, Неяна стене като побъркана. Току-що приключи с нея, не помниш ли? А вече искаш друга. Не бях виждал подобно нещо.
Лолър се потърка между краката.
— Усещам… болка… тук…
— Трябва да е нещо от морето. Сигурно въздейства право на мозъците ни. И аз го чувствам. Но поне мога да се контролирам. Докато вие… всичките сте се побъркали…
Лолър с мъка разбираше какво му говорят. Понечи да се освободи. Беше видял златокосата да крачи по палубата в търсене на нов партньор.
— Стой тук, Лолър!
— Почакай де… по-късно ще разговаряме…
Направи няколко крачки към жената и в този момент от мрака изникна един дребосък и се провикна:
— Ей, отче! Докторе! Видях го! Ей там е, от онази страна!
— Какво си видял, Гаркид? — попита мършавият.
— Един голям полип, отче. Залепнал е за корпуса. Сигурно праща някакви сигнали… или отделя наркотик…
— Лолър! Ела да видим какво е открил Гаркид!
— По-късно… по-късно…
Но двамата бяха непоколебими. Уловиха го за ръцете и го задърпаха към перилата. Лолър надзърна през тях. Тук усещането бе още по-силно, отколкото на палубата — Лолър почувства дълбоко ритмично туптене в гръбнака, буквално разтърсваше слабините му. Щръкналият му член потрепваше, насочен право към звездите.
Не беше никак лесно да проясни мислите си. Едва успяваше да възприема ставащото около него.
В главата му изплуваха имена, свързани с лица и тела. Куилан. Гаркид. Тези двамата го държаха. И други — той и Неяна, Съндайра и Мартело, Съндайра и Делагард. Кинверсон и Пиля. Фелк и Лиз. И така нататък, неспирна смяна на партньори, трескав танц на членове и влагалища. Къде е Лиз? Нея искаше сега. Никога досега не я бе желал. А също и Неяна. И Пиля — нека си получи това, което чака от началото на това проклето пътуване. А след това Съндайра. Да я измъкне от лапите на онова животно Делагард. Да, Съндайра, после отново Неяна, пак Лиз, и после Пиля — Съндайра, Неяна, Пиля, Лиз — да ги чука до зори — до пладне — до края на света…
— Ще го убия — каза Куилан. — Натим, подай ми харпуна.
— Не усещаш ли силата му? — учуди се Лолър. — Неподатлив ли си към нея?
— Разбира се, че не съм неподатлив — отвърна свещеникът.
— Може би молитвите ти…
— Молитвите не помагат нищо. Само страхът, Лолър.
— Той се обърна към Гаркид. — Не мога да го достигна с харпуна. Дръж ме за краката, ще увисна надолу.
— Дай на мен — рече Лолър. — Ръцете ми са по-дълги от твоите.
— Ти стой тук.
Куилан прескочи перилата и застана от другата страна. Гаркид го хвана за глезените. Лолър пък улови Гаркид, погледна надолу и видя нещо като яркожълта плака, около метър в диаметър, залепнала за корпуса непосредствено над ватерлинията. Беше плоска, кръгла, с неголяма издатина в центъра. Куилан изпъна ръка и я промуши. Още веднъж и още веднъж. От издатината внезапно бликна тънка синкава струйка и потече надолу по непознатото същество. Нова дупка. Мекотелото започна да се гърчи.
Лолър усети, че болката в слабините му намалява.
— Дръж ме здраво! — закрещя Куилан. — Ще падна!
— Не се безпокой, отче!