Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 163

Докато профучаваше покрай предната мачта, Делагард вдигна глава и извика на Пиля Браун:

— Помогни ми! Бързо! Хвърли ножа!

Пиля измъкна от колана си канията с кокаления нож, с който никога не се разделяше, и я хвърли точно когато Делагард пак се показа отдолу. Той я улови във въздуха, измъкна ножа и го стисна в ръка. След това неочаквано се извъртя и се втурна срещу втрещения Хендърс, който не успя да реагира. Сблъскаха се. Делагард със светкавично движение отби харпуна, вдигна рязко ръка и заби ножа до дръжката в гръкляна на Хендърс.

Хендърс изпъшка и разпери ръце. На лицето му се изписа безкрайно учудване. Харпунът отлетя настрани. Делагард, прегърнал противника си сякаш са любовници, продължаваше да натиска ножа.

Очите на Хендърс, широки и изцъклени, блещукаха като пълни луни призори. Той изхриптя мъчително и от устата му бликна тъмна кръв. Езикът му се подаде и увисна. Делагард продължаваше да го държи изправен, стискаше го в обятията си.

Лолър най-сетне намери сили да проговори.

— Нид… за Бога, Нид, какво направи…

— Искаш да си следващият ли, докторе? — попита спокойно Делагард, измъкна ножа, като преди това го завъртя свирепо за последен път, и отстъпи назад. Нов фонтан тъмна кръв рукна от раната и Хендърс се свлече на палубата. Изненадата бе застинала върху лицето му като маска.

Пиля бе слязла от въжената стълба. Делагард й подхвърли ножа и той изтрополи в краката й.

— Благодаря — каза надменно. — Смятай, че съм ти длъжник. — Наведе се, вдигна с видима лекота трупа на Хендърс, едната ръка под раменете, другата под краката, отиде до перилата и го хвърли в морето като чувал с боклуци.

Тарп не бе помръднал. Делагард се доближи до него и го зашлеви през лицето, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее.

— Малък страхлив нещастник — рече злобно. — Не ти стискаше дори да участваш в собствения си заговор. Би трябвало и теб да метна в морето, ама не си заслужава усилието…

— Нид… за Бога… Нид…

— Затваряй си устата. И ми се махни от очите! — Делагард се извъртя и втренчи яден поглед във Фелк. — Ами ти, Оньос? Имаш ли пръст в тази работа?

— О, не, Нид! Не и аз! Знаеш го!

— „Не и аз, Нид“ — изимитира го подигравателно Делагард. — Мижитурка! Шубе те е дори да си признаеш. А ти какво ще кажеш, Лолър? Ще ме закърпиш ли, или и ти си част от тази проклета конспирация? Сега се сещам — тебе дори те нямаше в началото. Какво стана — проспа собствения си бунт?

— Не съм участвал — отвърна с тих глас Лолър. — Беше глупава идея и им го казах.

— Знаел си и не ме предупреди?

— Точно така, Нид.

— Щом не си участвал в бунта, твой дълг е било да предупредиш за него капитана. Закон на морето. А не го направи.

— Точно така — отвърна Лолър. — Не го направих.

Делагард го изгледа продължително. След това сви рамене и кимна.

— Какво пък, мисля, че разбрах какво искаш да ми кажеш. — Огледа останалите. — Някой да почисти палубата. Не обичам корабът ми да е мръсен. — Махна на Фелк, който все още се озърташе замаяно. — Оньос, поеми кормилото. Ще сляза долу да ме зашият. Хайде, докторе. Предполагам, че мога да ти се доверя поне за това.