Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 162

— И ти ли мислиш така, Оньос? — попита Хендърс.

— Истината е, че сме ужасно далече от познати води. Напоследък и вятърът изчезна. Та предполагам, не ни остава друго, освен да продължим плаването.

— Това ли е твоето мнение? — повтори Хендърс.

— Всъщност да — отвърна Фелк.

— Да продължим да следваме един безумец, който ни води към място, за което не знаем нищичко? Където може да се изправим срещу всякакви невъобразими опасности?

— На мен тази идея също не ми се нрави. Но както каза докторът, трябва да сме реалисти. Разбира се, ако вятърът внезапно се промени…

— Тъй, тъй, Оньос. Или ако от небето се спуснат ангели и ни поднесат кани студена сладка вода. — В стаята се възцари напрегната тишина. После Хендърс заговори отново: — Е, добре, докторе. И без това така няма да постигнем нищо. Не бих искал да отнемам повече от безценното ти време. Поканихме те на малка приятелска разпивка, а виждам, че си уморен. Лека нощ. Сладки сънища.

— Ще се опиташ ли да го направиш, Дан?

— Не виждам защо това може да те интересува, докторе.

— Както искаш — въздъхна Лолър. — Лека нощ.

— Оньос, ще останеш ли още малко? — подхвърли Хендърс.

— Колкото пожелаеш, Дан — рече Фелк. Говореше като човек, който е готов да бъде убеден.

„Какви глупаци — помисли си Лолър, докато си лягаше. — Играят си на бунтовници“. Нищо нямаше да излезе от това. Фелк и Тарп бяха слабаци, дори Хендърс не би могъл да се справи с Делагард. Нещата щяха да си останат постарому и корабът щеше да продължи към Лицето.

По някое време през нощта Лолър чу откъм палубата викове, силен тропот и шум от бягащи стъпки. Последва гневен вик, приглушен от дъските, и той си даде сметка, че е сбъркал. В края на краищата бяха решили да го направят. Седна и запремигва сънено. После стана и без да си прави труда да се облича, излезе в коридора и се изкатери по стълбата.

Беше малко преди зазоряване. Небето беше сиво-черно, Хидроският кръст бе съвсем ниско, увиснал по чудатия си начин изкривен на една страна. Странна драма се разиграваше край предния люк. Или беше фарс?

Два тъмни силуета се гонеха около отворения люк, крещяха и ръкомахаха. След като разтърка очи, Лолър установи, че са Дан Хендърс и Нид Делагард. Хендърс беше преследвачът, Нид бягаше.

Хендърс държеше един от харпуните на Кинверсон и го размахваше като копие. Всеки път, когато доближаваше жертвата си, се опитваше да я прободе в гърба. Изглежда, поне веднъж вече бе успял да закачи Делагард — ризата му бе разкъсана, по дясното му рамо се стичаше кръв.

Даг Тарп стоеше до перилата, облещил очи, неподвижен като статуя. Оньос Фелк беше близо до него. От въжената стълба гледаха втрещените Пиля Браун и Лео Мартело.

— Даг! — извика Хендърс. — За Бога, Даг, къде си? Помогни ми де!

— Тук съм… ей туканка… — шепнеше радистът пресипнало, но не смееше да помръдне от мястото си.

— Предател! — кресна му Хендърс, размаха юмрук и отново се опита да скъси дистанцията до Делагард. Но капитанът все успяваше да се измъкне — макар и на косъм. Лицето му лъщеше от пот, в очите му пламтеше ярост.