Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 125

Щормът не секваше, но и корабът не се предаваше. Изгубиха представа за време. Нямаше нощ, нито ден, само вятърът. По-късно Оньос Фелк пресметна, че бурята е продължила три дена — може би беше прав. Всичко свърши внезапно и неочаквано — черните ветрове стихнаха до умерени пориви, които се вдигаха изневиделица и режеха като нож, след което, като по невидима команда, бурята се усмири и над морето се възцари бумтящо спокойствие.

Замаян от внезапно настъпилата тишина, Лолър излезе да се разходи по мократа палуба. Навсякъде се въргаляха останки от мъртви водорасли, късчета от медузи, гневни подскачащи пипала, всякакви морски останки, изхвърлени от вълните на кораба. Дланите му пламтяха, ожулени от постоянното изпъване на въжетата, а раните от мрежоподобното същество се бяха инфектирали. Лолър преброи мълчаливо хората — ето я Пиля, Гаркид, малко по-нататък отец Куилан и Делагард. Тарп, Голджоз, Фелк и Никлаус. Мартело? Да, ето го горе. Дан Хендърс? Налице.

Съндайра?

Не я виждаше. И после я забеляза, но веднага съжали за това — беше се изправила на бака, цялата подгизнала, с плътно прилепнала по тялото наметка, та сякаш не носеше нищо, а до нея стоеше Кинверсон. Двамата оглеждаха поредната твар, която Кинверсон бе измъкнал от дълбините — някакъв непознат вид морска змия с продълговата унила муцуна с почти комично изражение и голяма, но привидно безвредна уста. Жълтеникавото й тяло бе покрито с няколко реда зелени петънца. Двамата се смееха гръмогласно, Кинверсон тикаше муцуната на змията в лицето й, а тя се заливаше от смях и размахваше ръка, за да се предпази. Сетне Кинверсон улови нещастното същество за опашката и го пусна да се клатушка, а Съндайра прокара пръсти по блестящото телце. Накрая Кинверсон замахна, хвърли змията в морето, прегърна Съндайра през раменете и двамата се скриха зад надстройката.

Колко безгрижни изглеждаха заедно. Естествени, игриви, обезпокоително интимни.

Лолър извърна глава. Делагард крачеше по палубата към него.

— Да си виждал Даг?

Лолър посочи.

— Ето там.

Радистът бе седнал, опрял гръб на перилата, и клатеше глава, сякаш не можеше да повярва, че е оцелял.

Делагард отметна един кичур и си пое дъх.

— Даг! Ей, Даг! Слизай долу при проклетата ти машина! Трябва да разберем какво е станало с другите! Не виждам никого наоколо!