Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 124

— Най-лошото предстои — промърмори Делагард, който не напускаше мостика и отделяше минимално време за сън. Често до него заставаше отец Куилан и двамата стърчаха като стари измокрени до костите врани, настръхнали срещу вятъра. Лолър ги видя да разговарят възбудено и да клатят глави. Какво ли имаха да си кажат тези двамата — грубоватият шумен предприемач с ненаситен апетит за повече и повече и аскетичният меланхоличен, търсещ своя Бог свещеник? Но въпреки това ден след ден те се изправяха на мостика, отскачаха до щурвала, подаваха си далекогледа от наблюдателната площадка или крачеха рамо до рамо по квартердека. Дали пък Куилан не си бе наумил да приобщи Делагард към вярата? Или се опитваха да прогонят бурята с молитви?

А тя дойде, въпреки всичко. Морето се превърна в необятна шир от разпенени вълни. Ситни като дим пръски изпълваха въздуха. Ветровете се стоварваха с неистова мощ върху платната и корпуса, свиреха в ушите и оставяха след себе си объркващ екот. Скъсиха платната, но въпреки това въжетата се развързваха и тежките рей фучаха от едната страна на борда към другата.

Сега вече всички работеха на палубата. Мартело, Кинверсон и Хендърс пълзяха предпазливо по такелажа, вързани с въжета, та вятърът да не ги събори във водата. Останалите теглеха въжетата, докато Делагард издаваше с дрезгав глас заповеди. Лолър работеше редом с другите — край на изключенията за доктора, не и в щорм като този.

Небето беше черно. Морето бе още по-черно, освен там, където бе покрито с бяла пяна, или когато край тях се издигаха гигантски вълни, приличаха на огромни зелени стени. Корабът се люшкаше непрестанно, спускаше се стремително с носа надолу в образувалите се бездни, замираше за миг, сетне се изправяше и се отърсваше от пенестото си покривало. Магнетронът беше безполезен в подобна ситуация — ветровете духаха от противоположни посоки, сблъскваха се и ги заобикаляха с непокорни течения, които ги засмукваха надолу и не им позволяваха да прехвърлят следващата вълна. Всички отвори и люкове бяха залостени, свалиха товара в трюма, но преливащите вълни откриваха и последната забравена вещ — кофа, столче, рибарски принадлежности, запокитваха ги към отсрещния борд и ги пращаха в морето. Носът на кораба се забиваше, изправяше се и се забиваше отново. Някои повръщаха, други не спираха да крещят изплашено. Лолър мярна един от другите кораби — нямаше представа кой, флагът липсваше, — който се люшкаше успоредно на техния борд, издигаше се, сякаш се готвеше да се изправи на кърмата си, и сетне се гмурваше между вълните все едно с твърдото намерение да достигне дъното.

— Мачтите! — извика някой изплашено. — Ще се строшат! Всички долу! Всички долу!

Но мачтите издържаха, макар да изглеждаше, че всеки миг ще бъдат изтръгнати от жлебовете и захвърлени в морето. От ужасяващите им вибрации се тресеше целият кораб. Лолър откри, че се е вкопчил в някого — оказа се Пиля, — и когато Лиз Никлаус се изтъркаля по палубата, оставена на милостта на ветровете, двамата я уловиха като пърхаща безпомощно риба. Лолър очакваше всеки момент да завали проливен дъжд и единственото, което го безпокоеше, бе, че няма да могат да подредят на палубата съдовете за прясна вода. Но ветровете оставаха сухи. Веднъж, когато успя да надзърне зад перилата, видя, че океанът е пълен с хиляди малки блещукащи очички. Илюзия? Халюцинация? Едва ли. Това бяха дракенови глави — цяла армия от тези чудовища, страховит легион от издължени муцуни навсякъде. Милиарди остри зъби, дебнещи мига, когато „Кралицата на Хидрос“, ще се преобърне и тринайсетте й пасажери ще се озоват във водата.