Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 101

— Не е на баща ми? Нито на брат ми?

— За теб е — повтори дядо му. — За да си спомняш Земята. И да помниш мен. Ще го пазиш, нали? Защото това са единствените предмети от Земята и ако ги изгубим, няма откъде да си намерим други. Вземай. Вземай! Това е от Гърция. Може Сократ да го е държал в ръцете си. Или Платон. А сега е твое.

Това беше последната среща с дядо му.

Месеци след нея носеше керамичния чиреп навсякъде със себе си. А когато го разтъркваше между пръстите си, имаше чувството, че Земята се пробужда върху дланта му и че през това малко парченце му говори Сократ. Или Платон. Които и да са били тези хора.

Беше на петнадесет. Брат му Койрей, който бе напуснал техния остров, се бе върнал, за да ги навести. Койрей бе с девет години по-голям от него, най-възрастният от тримата братя, но Валбен почти не помнеше средния — Бърнат, защото бе загинал много отдавна. Един ден Койрей щеше да стане доктор на съседния остров, макар че медицината никак не го влечеше. Морето, това бе голямата му любов и страст. Той пътуваше често и задълго, Валбен получаваше писма от непознати места като Велмис, Сембилор, Тетопар и Мейса Месанда, а ето че сега Койрей се бе върнал, съвсем за малко, на път за някакво друго място на име Симбалимак, в едно море, наречено Лазурно, което се намираше ужасно далече, чак на другия край на света.

Валбен не го бе виждал от четири години. Не знаеше какво да очаква. Мъжът, който застана на прага, имаше лицето на баща му, същите силни черти, волева брадичка и дълъг орлов нос, но бе помургавял от слънцето и вятъра и кожата му изглеждаше като изсушена рибена ципа, а едната му буза бе разсечена от зловещ крив белег, който тръгваше от крайчеца на окото и стигаше до устните.

— Това ми е за спомен от една месеста риба — обясни той. — Но после аз й го върнах. — Тупна Валбен по рамото. — Ей, ама ти си порасъл! Почти колкото мен си на ръст. Само трябва още да наедрееш. Да лепнеш малко мускули по тези кокали. — Намигна му. — Някой път ще те водя в Мейса Мейсанда. Там знаят цената на добрата храна. Всеки ден е истинско пиршество. А жените! Ах, жените, момче! — Намръщи се и продължи: — Падаш си по жени, нали? Разбира се, как иначе? Прав ли съм? А? Какво ще кажеш, Вал? Когато се върна от Симбалимак, двамата с теб ще отскочим до Мейса Мейсанда.

— Знаеш, че не мога да напускам острова, Койрей. Трябва да уча.

— Да учиш!?

— Татко ме обучава за доктор.

— А, да. Правилно. Бях забравил. Ти ще си следващият доктор Лолър. Но преди това ще дойдеш с мен в морето, обещаваш ли?

— Не — поклати глава Валбен. — Не мога.

Едва тогава разбра защо дядо му бе дал керамичното парче от Земята на него — а не на брат му Койрей.

Брат му никога вече не се върна на Сорве.

Беше на седемнадесет, напреднал с обучението.

— Време е да направиш първата си аутопсия, Валбен — каза един ден баща му. — Дотук учеше всичко на теория. Рано или късно трябва да видиш и пипнеш нещата.