Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 100

— Защо летят така? — попита той Кинверсон. — Да не се опитват да хванат нещо, което живее във въздуха?

— Нищо не живее във въздуха — отвърна Кинверсон. — По-скоро бягат от нещо, което се опитва да улови тях. Видят ли някоя голяма уста да зейва от дълбините, подскачат нагоре и пърхат уплашено. А през останалото време летят, за да се чифтосат. Женските се вдигат над вълните, а мъжките ги следват. Този, който лети най-бързо и е най-издръжлив, докопва най-хубавата.

— Нелоша система за естествен подбор. Така се окуражава силата и бързината.

— Да се надяваме, че няма да станем свидетели на някое масово чифтосване. Тогава дребните гадинки се вдигат с хиляди. Засенчват небето и са напълно пощурели.

Лолър посочи раната на бузата си.

— Мога да си представя. Един дребосък ме целуна тук миналата седмица.

— Колко малък? — попита любопитно Кинверсон.

— Към петнайсет сантиметра.

— Извадил си късмет. Ако беше по-едър, не знам дали сега щяхме да си говорим.

„Твърде много живееш в миналото, докторе“ — му бе казала Пиля. Но как да не го прави? Миналото живееше в него. И не само Земята, това далечно и мистично място, но и Сорве — най-вече Сорве, където за първи път се бяха събрали плътта и духът му. Миналото се пробуждаше в него непрестанно. Изпълваше го и сега, докато стоеше при перилата, загледан в странното Жълто море.

Беше само десетгодишен. Дядо му го повика във ваарга си. Дядо Лолър, дребен пожълтял старец, на който очевидно не оставаше да живее още много, се бе пенсионирал от лекарския пост преди три години и прекарваше времето си в разходки край вълнолома. Беше много стар, достатъчно, за да помни заселниците от първото поколение, дори своя собствен дядо, Хари Лолър, известен като Хари Основателя.

— Имам нещо за теб, момче. Ела тук. По-близо. Виждаш ли лавицата, Валбен? С предметите от Земята? Донеси ги.

Имаше четири предмета, две плоски метални пластини, някаква ръждясала дръжка и изрисувано керамично изделие. Някога бяха шест, но другите две, малката статуетка и парчето нащърбен камък, сега стояха във ваарга на бащата на Валбен. Дядо му вече бе започнал да раздава скромните си съкровища.

— Заповядай, момче — рече той. — Искам да го вземеш. Принадлежало е на дядо ми Хенри, който го е получил от своя дядо, който пък го е взел от Земята, когато излитал в космоса. Сега е твое. — И побутна към него парчето от глинен съд.