Читать «Набелязана мишена» онлайн - страница 8

Единственият избор бе да продължава напред с риск да бъде заловен, но вече бе на границата на изтощението. Затова лежеше под оскъдната сянка на скалата и жадно поемаше въздух глътка по глътка, всяка от които можеше да се окаже последна.

Дали не изпадаше в делириум? Стори му се, че долавя гласове… Тук, където досега се чуваха само бухалите и вятърът?…

Опита се да се надигне, но едва успя да отлепи подпухналите си клепачи. Успя да освободи ножа, но той се изплъзна от скованите му пръсти.

По дяволите, просто се беше предал.

Гласовете замлъкнаха. Нечии плахи стъпки се приближиха до него.

Бъди милостив, Господи.

С усилие се подпря на лакти. Пред замъгления му поглед се появиха силуетите на двама мъже, облечени в кремави роби и с тюрбани на главите. «Ангели?», помисли си с удивление и примигна, за да фокусира образите. Тогава дочу блеенето на овце. Не, пастири.

Те пристъпваха към него предпазливо, като разговаряха помежду си и непрекъснато се оглеждаха наоколо. Единствената дума, която успя да различи, беше «американец».

Единият от тях протегна нож и той потръпна в очакване на най-лошото. Но това беше неговото оръжие. По-възрастният го сложи на корема му. После бръкна под робата си, извади мях от козя кожа и му го подаде, гледайки го състрадателно.

— Благодаря — успя да прошепне Джо.

Опита се да поднесе манерката до устните си, но ръката му трепереше неконтролируемо.

Непознатият му помогна. Докато поглъщаше живителната течност, потискайки порива да я изпие до капка, възрастният каза нещо на по-младия, който му направи знак да стане.

— Ела.

Джо се поколеба. Кой можеше да му гарантира, че няма да го предадат на талибаните? Сякаш усетил недоверието му, младежът повтори отново:

— Американци.

В сърцето му се запали искрица надежда. Може би, но само може би, те щяха да му помогнат.

* * *

Упорството на Ерик Томлинсън най-сетне беше възнаградено. По време на третото му посещение в апартамента на Офелия Прайс възрастна германка с навита на ролки коса подаде глава през отсрещната врата и попита настойчиво:

— Що звъниш ’секи ден на Лия, кат’ виждаш, че няма никой?

Струя студена пот се стичаше от слепоочията към брадата му, когато я попита с мрачна усмивка:

— Зззнаете ли… кккъде е?

— И ’що трябва да ти казвам? — рече жената и го изгледа подозрително.

— Тттрябва да… пппоговоря с нея — цялото му тяло се бе стегнало от усилието да завърши изречението.

— Не, не знам къде е — отсече германката и понечи да хлопне вратата.

— Чакайте! — Ерик направи рязко движение и я подпря с рамо, за да попречи на жената да се скрие. — Знаете! — изрече обвинително.

Можеше да го прочете по месестото й лице, докато правеше усилие да го избута навън.

— Махай се! Отиде у сестра си, ясно? Няк’ви нейни приятели ще се настанят тук. Само т’ва знам.