Читать «Хари Потър и огненият бокал» онлайн - страница 9

Отдели ръце от лицето си, отвори очи и огледа стаята, като че очакваше да види нещо необикновено. Всъщност в нея имаше множество необикновени неща. До крака на леглото стоеше отворен голям дървен куфар, от който се подаваха котел, летяща метла, черна мантия и различни книги със заклинания. Рула пергамент бяха пръснати по цялата свободна част от бюрото му около огромната празна клетка на неговата полярна сова Хедуиг. На пода до леглото лежеше разтворена книгата, която бе чел вечерта, преди да заспи. Картинките в нея се движеха. Играчи с яркооранжеви наметала летяха на метли и си подаваха една червена топка, като ту се появяваха, ту изчезваха от погледа за части от секундата.

Хари отиде до книгата, вдигна я, видя как един магьосник вкарва шеметен гол в обръч на петнайсет метра височина, и я затвори. В този момент дори куидичът, според Хари най-великият спорт на света, не можеше да го разсее. Той остави „В полет с гюллетата“ на нощното шкафче, отиде до прозореца и дръпна пердетата да огледа улицата.

„Привит Драйв“ изглеждаше точно както би могло да се очаква да изглежда всяка прилична улица от предградие в ранните часове на съботна утрин. Пердетата на всички прозорци бяха спуснати. Докъдето му стигаше погледът в мрака, никъде не се виждаше живо същество, та дори и котка.

Ами ако… все пак… Хари неспокойно се върна до леглото и седна, прокарвайки отново пръст по белега си. Не болката го тревожеше — бе изтърпял толкова много болки и страдания.

Веднъж всичките кости на дясната му ръка изчезнаха, а после болезнено се възстановиха само за една нощ. Не след дълго в същата ръка се впи огромен отровен зъб. А миналата година Хари бе паднал от летящата си метла от височина петнайсет метра. Вече бе свикнал изневиделица да го сполетяват премеждия и злополуки — те бяха неизбежни за всеки ученик в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, особено ако имаше склонност да си навлича неприятности.

Не, това, което тревожеше Хари, бе мисълта, че последния път белегът го боля, защото Волдемор се намираше наблизо… Но Волдемор не би могъл да е тук сега… Дори самата идея, че може да се е притаил някъде около „Привит Драйв“, бе нелепа, абсурдна…

Хари се заслуша в тишината наоколо. Дали не очакваше да чуе изскърцване на стъпало или шумолене на наметало? Изведнъж подскочи от мощното изгрухтяване на Дъдли, който хъркаше в съседната стая.

Хари мислено се отърси от страха. Колко беше глупав! В къщата бяха само вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли, които спяха дълбоко, без нещо да смущава и тревожи сънищата им.

Дълбокият сън беше единственото им състояние, в което Хари можеше да ги понася. Но и да бяха будни, с нищо нямаше да му помогнат. Вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли бяха неговите единствени живи роднини. Те бяха мъгъли (хора не-магьосници), които ненавиждаха и презираха магията във всичките й форми, от което следваше, че племенникът бе желан в къщата им не повече от един дървояд. От три години насам Хари напускаше техния дом преди началото на всяка учебна година в „Хогуортс“ и те обясняваха на всички, че го пращат да учи в Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници „Свети Брут“. Семейство Дърсли отлично знаеха, че като невръстен магьосник Хари няма право да използва магия извън „Хогуортс“, но не пропускаха да го обвинят за всичко нередно, което се случваше в къщата. Той никога не би могъл да им се довери, нито да им разкаже за живота си в света на магьосниците. Дори самата мисъл да отиде при тях, като се събудят, и да сподели, че го боли белегът и че е притеснен заради Волдемор, беше смехотворна.