Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 119

— Казах и на теб, и на сър Едмънд — започна стражът, — французинът дойде, облегна се на стената, от време на време се обръщаше да ми помаха. Реши да слезе долу. Пробва вратата към кулата, ама тя беше заключена. Дойде при мен, беше много внимателен, носеше си и бастун. Свали си ръкавиците да стопли пръстите си на жарта. Аз се отдръпнах до стената, за да му дам колкото се може повече път. Дръпнах настрани мангала, той тръгна да минава, извика, после се подхлъзна. Видях как тялото му падна, отскочи на плочите, претърколи се и се завъртя. Я най-добре да дойда с теб, сър.

Предхождани от стража, Корбет и Ранулф не обърнаха внимание на виковете на сър Едмънд и пъргаво се заизкачваха по стълбите, по които бяха насипали грижливо пясък заради хлъзгавия лед. Корбет се опита да запази спокойствие и да не поглежда надолу, като се съсредоточи върху войника отпред. Когато стигнаха до върха, въглищата в малкия мангал се бяха превърнали в сив прах, а вятърът беше силен и пронизващ. Корбет сграбчи въжето, което опасваше по дължина външната стена. Тръгна напред и се обърна, загледан през бойниците към заснежената пустош. Разбра защо човек като Вервен би дошъл тук, далеч от шума, миризмите и суетнята на замъка — една възможност да поемеш свеж въздух, а ако стражът беше прав, Вервен е бил свикнал на такива височини. Крал Едуард беше такъв. Един път той наистина проведе среща на съвета на върха на една кула, за ужас на някои от съветниците си. Като хвана помощното въже, Корбет внимателно се обърна и се загледа надолу към двора на крепостта. Замайващата височина накара стомаха му да се свие от страх.

— Най-добре не гледай надолу, сър — предупреди го пазачът.

Корбет тръгна внимателно по стената. Гледан отдолу, той изглеждаше тесен, но всъщност беше просторен проход, най-малко два ярда широк. Простираше се от стълбите, които го разделяха при кулата в далечния край и, което бе по-важно, до вратата на кулата, която Вервен се бе опитал да отвори. Корбет нетърпеливо се запъти към нея. Тя беше от здрав дъб и намазана с плътно смолисто вещество за защита срещу природните стихии. Беше и подсилена с ръждиви железни гвоздеи. Той хвана студената халка — вратата не помръдна, затова той внимателно се върна обратно. Ранулф се беше прилепил към една от назъбените стени. Стражът бе застанал на мястото, откъдето бе полетял Вервен.

— Тук беше точно където си застанал, сър, после падна.

— А ти къде беше?

— Където съм сега, сър.

Корбет приклекна и заопипва стената под себе си, пръстите му докосваха чакъл и пясък. Тук нямаше лед, нямаше пукнатини или ронливи места, които да обяснят случилото се с Вервен. Погледна пак назад към вратата. Нещо, което бе мярнал там, го заинтригува.

— И така, Вервен… — Корбет бързо придърпа качулката си, когато полъхът на мразовития вятър ощипа лицето му и насълзи очите му. — И така, Вервен е с гръб към кулата, както и ти. Държи си бастуна…

— Внезапно надава вик, сър, пада и се пребива.

Корбет се върна до кулата и изобщо не обърна внимание на Ранулф, който вече съжаляваше, че е последвал господаря си до тази висока мразовита стена. Той провери вратата. Беше забелязал отвор току над линията на очите, закрит с квадратно парче дърво, широко около един фут със здрави кожени панти. Той го побутна, но то не помръдна. Беше виждал такива отвори и преди — отваряха се отвътре, така че стражът да види кой чака да го пуснат и кой се разхожда по стената.