Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 127

Дори и най-себелюбивият обитател на Панаира на суетата не може да не чувствува известно съжаление и съчувствие, когато присъствува на тази жалка сцена, представляваща част от погребалната церемония на някой починал приятел. Останките на лорд Дайвс са в семейната гробница; скулпторите му издълбават надпис, който с пълна истинност отразява добродетелите му и скръбта на наследника му, който сега се разпорежда с имуществото му. Кой от гостите, присъствували някога на масата на Дайвс, може да мине край добре познатата къща, без да въздъхне? Познатата къща, чиито светлини така весело блясваха в седем часа, чиито входни врати се отваряла с такава готовност, а раболепните слуги извикваха името ви от площадка на площадка, докато се изкачвахте по удобната стълба и стигнехте до залата, където веселият стар Дайвс посрещаше приятелите си! И колко много приятели имаше той, и с какво благородство ги гощаваше! Колко духовити ставаха тук хора, които униваха, щом излезеха от вратите му; и как учтиво и приятелски се държаха тези, които навсякъде другаде се клеветяха и мразеха! Той беше надут, но и това се преглъщаше при наличността на такъв готвач като неговия. Може би беше и малко скучен, но нима вино като неговото не правеше всеки разговор приятен? «Трябва на всяка цена да вземем от неговото бургундско вино» — провикват се оплаквачите от клуба му. «Купих тази кутия при разпродажбата на вещите на стария Дайвс — казва Пинчър, като я подава на другите да я разгледат, — принадлежала е на една от любовниците на Людовик XV, хубава е, нали?»

И те заговарят за младия Дайвс и как той пропилява имуществото си.

Но колко променена е сега къщата! Фасадата й е облепена с обяви, описващи с едри букви различните мебели. От един горен прозорец е провесен килим, половин дузина хамали се излягат по мръсните стъпала, преддверието е изпълнено с дрипави хора с ориенталски физиономии, които мушват в ръката ви напечатани картички и предлагат да наддават от ваше име. Стари жени и любители нахлуват в горните помещения, опипват завесите на леглата, мушват ръце в перушината на възглавниците, потупват дюшеците, отварят и затварят чекмеджетата. Енергични млади домакини премерват одеялата и завесите, за да видят дали ще подхождат за новото им домакинство (един сноб е готов години подред да повтаря, че е купил това или онова от разпродажбата у Дайвс), а мистър Хамърдуан седи до голямата махагонова маса в столовата на долния етаж, размахва чукчето от слонова кост и прилага всички средства, които могат да му дадат сладкодумието, молбите, възторгът, отчаянието и убедителността; крещи на хората си, надсмива се на мистър Дейвидс за бавността му; подбужда мистър Мос към действие; умолява; заповядва, вика, докато най-после чукът удря, подобно на съдбата, а след това преминаваме към следващия предмет. О, Дайвс, кой би могъл да си помисли, когато седяхме около широката маса, блеснала от порцелан и безупречни покривки и кърпи, че на челното й място ще видим такова блюдо като този кряскащ продавач?