Читать «Проклетата кауза» онлайн - страница 159

— Тя е във вътрешния периметър — казах.

Марино замълча за момент, после каза:

— Хайде, док. Ела да поговорим с Уесли.

Не можахме да го направим, защото, когато влязохме в центъра за посетители, той говореше по телефона. Тонът му бе абсолютно спокоен, но позата му издаваше напрежението му.

— Не предприемайте нищо, докато не дойда. Важното е те да знаят, че идвам — бавно каза той. — Не, не, не. Не го правете. Използвайте високоговорител, за да не се налага някой да се доближава.

Уесли погледна към нас с Марино и продължи:

— Просто се дръжте. Кажете им, че идва ваш човек, който веднага ще им осигури телефон за свръзка. Добре.

Той затвори и се отправи към вратата. Ние тръгнахме след него.

— Какво става, по дяволите? — запита Марино.

— Искат връзка с нас.

— Как са я поискали? Да не са изпратили писмо?

— Един от тях изкрещял през прозореца — отговори Уесли. — Доста раздразнени са.

Минахме покрай площадката за хеликоптери, която сега беше празна. Сенаторът и прокурорката си бяха отишли.

— Значи досега не са имали телефон? — запитах изненадано.

— Изключихме телефоните в сградата — отговори Уесли. — Трябва да получат телефон от нас, а допреди минута не искаха такъв. Сега внезапно го пожелаха.

— Значи има проблем — отбелязах.

— И на мен така ми се струва — задъхано потвърди Марино.

Уесли не отговори, но долових, че е ужасно нервен. Рядко нещо успяваше да го докара до това състояние. Тесният път ни поведе между морето от хора и коли, чакащи, за да помогнат. Бежовата сграда се извиси пред нас. Подвижният команден пост, паркиран на тревата, проблясваше на слънцето. Комините и каналът за охлаждане бяха толкова близо, че можех да ги уцеля с камък.

Не се съмнявах, че «Новите ционисти» ни държат на прицел и ако решат, могат да дръпнат спусъка и да ни очистят един по един. Прозорците, през които смятахме, че ни гледат, бяха отворени, но не видях нищо зад мрежите.

Отидохме отпред, където няколко полицаи и агенти в цивилни дрехи стояха около Луси. Сърцето ми едва не спря, когато я видях. Беше облечена в черен анцуг и ботуши, обкичена с кабели, както когато я видях в АИП, само дето този път носеше две ръкавици. Тото стоеше на земята, а дебелият му врат бе свързан към макара с оптичен кабел, който изглеждаше достатъчно дълъг, за да стигне до Северна Каролина.

— По-разумно ще е да му залепим приемателя — предложи племенницата ми на мъжете, които не можеше да види заради маската на очите си.

— Кой има лепенка?

— Изчакай.

Мъж в черен гащеризон бръкна в голяма кутия с инструменти и подхвърли на съседа си ролка скоч. Той откъсна няколко ленти и закрепи приемателя към вилката на обикновен черен телефон, хванат здраво от дръжките на робота.

— Луси — заговори Уесли. — Аз съм — Бентън. Тук съм.

— Здрасти — бързо отвърна тя и усетих колко е нервна.

— Веднага щом им предадете телефона, аз започвам да говоря. Просто искам да знаеш какво правя.