Читать «Проклетата кауза» онлайн - страница 158

— Имаш ли представа къде са колчетата? — запита той.

— Би трябвало да са в отделен кашон, заедно с брадвичките, клещите и металните траверси — отговорих.

— Да, ама не знам къде са.

— А къде са жълтите чували за трупове? — запитах и огледах кашоните, натрупани във фургона.

— Предполагам, че ще трябва да ги взема от ФАСБ — каза той.

Ставаше дума за Федералната агенция за справяне с бедствия.

— Къде са те? — попитах, тъй като наоколо имаше стотици хора от различните агенции.

— Излез навън и ще видиш фургона им директно вляво, до момчетата от Форт Лий. ФАСБ носят и подплатени с олово костюми.

— Моли се да не ни се наложи да ги използваме — казах.

Филдинг се обърна към Марино:

— Какви са новините за заложниците? Знаем ли колко човека има вътре?

— Не сме сигурни, защото не сме наясно колко служители е имало в сградата по време на нападението — отговори Марино. — Но малко хора са били на смяна, което със сигурност е било част от плана. Освободили са тридесет и двама. Смятаме, че в момента държат около дузина. Не знаем колко са все още живи.

— Господи! — ядосано поклати глава Филдинг. — Ако ме питаш мен, всички тези задници трябва да ги застрелят още тук.

— Е, аз лично няма да споря с теб — съгласи се Марино.

— В този момент — каза Филдинг — сме готови да се справим с петдесет души. Това е максимумът за фургона и моргата в Ричмънд, която вече е доста пълна. А ако имаме нужда от допълнително място за съхранение, медицинският колеж също е мобилизиран.

— Предполагам, че зъболекарите и рентгенолозите също — казах.

— Да. Дженкинс, Вернер, Силвърбърг и Ролинс. Всички чакат обаждане.

Усетих миризма на яйца и бекон. Не знаех дали съм гладна, или ми става лошо от нея.

— Ще държим връзка по радиото, ако имаш нужда от мен — казах и отворих вратата на фургона.

— Не бързай толкова — изропта Марино, когато излязохме навън.

— Провери ли подвижния команден пост? — попитах. — Голямата бяла антена? Видях я, когато пристигахме.

— Мисля, че не трябва да отиваме там.

— Аз пък възнамерявам да отида.

— Док, това е вътрешният периметър.

— Там са хората на ЕСЗ.

— Хайде първо да попитаме Бентън. Знам, че искаш да видиш Луси, но, за бога, помисли малко.

— Мисля, но искам да видя Луси.

С всяка изминала секунда се ядосвах все повече на Уесли. Марино постави ръка на рамото ми и ме спря. Намръщихме се един срещу друг.

— Док, изслушай ме. Това, което става, не е лично — каза той. — Никой не се интересува дали Луси е твоя племенница или не. Тя е шибан федерален агент, а Уесли не е задължен да ти докладва за всичко, което тя върши.

Не казах нищо, защото знаех истината.

— Затова не трябва да му се ядосваш — продължи Марино. — Ако искаш да знаеш, на мен също тази история не ми харесва. Не бих могъл да понеса нещо лошо да се случи на Луси. Не знам какво бих направил, ако нещо стане с някоя от вас двете. А в момента съм така уплашен, както никога през целия си шибан живот. Но трябва да си върша работата, а и ти също.