Читать «Копринената паяжина» онлайн - страница 53

Повдигна се в дъга към него. Защо се страхуваше преди?

Той я милваше и галеше толкова нежно, че всичко й изглеждаше нереално и вълшебно.

В следващия миг тя почувства проникването.

— Ще го направя толкова леко, колкото мога. Кълна ти се — прошепна той.

Независимо от твърдото си решение да се въздържи, тя извика от болка. Петите й се забиха в пясъка под одеялото, ноктите й се впиха в гърба на Ерик.

— Любов моя — прошепна той. — Съжалявам. Отпусни се, отпусни се.

Дълги минути лежаха така, свързани в тази най-интимна от всички прегръдки. Безвременно. Вечно. Той я целуваше, попиваше с успокояващи устни неволните сълзи по бузите й. Ръката му галеше косата й, заплете пръсти в тежките й къдрици, после зарови лице в нея, като вдъхваше с наслада аромата й.

В тяхната голота имаше нещо първично и невинно. Бързащата надолу река, шепотът на вятъра, ярките звезди върху черното кадифе на небето — всички заедно и поотделно бяха доказателства за силата на живота. Както Ерик и Катлийн — и вълшебното им любене.

Сляха се с лятната нощ.

* * *

— Катлийн?

— Да?

— Сигурна ли си, че си добре?

Тя се сгуши по-близо до него и се засмя тихо.

— Какво да направя, за да те убедя? Питаш ме за четвърти път, откакто дойдохме тук.

Той постави нежно ръка на рамото й и погали гладката й кожа, като се опиваше от допира с нея. Ръката му се плъзна под нейната и откри отново богатството на гръдта й.

— Знам. Искам само да се уверя, че наистина си добре.

Катлийн пак се засмя.

— Повярвай ми, добре ми е.

Придвижи се по-близо и намести бедра плътно до корема му — лежаха на тясното легло в бунгалото за гости.

Никога не си беше представяла, че любовта може да бъде така изгаряща, така абсолютна. Въпреки че бе изминал цял час, откакто се бяха любили край реката, силата на изживяното там не бе намаляла. Преживяваше отново и отново всяка секунда от първата й пълноценна среща с любовта.

Ерик си беше сложил отново банския, а тя си облече свободната риза с деколте около врата. Бяха се смели над неизвестната съдба на горницата на банския й и се бяха питали кой ли ще го намери. После бяха сгънали одеялото и се бяха отправили прегърнати към блейзера.

— Ерик, беше чудесно — каза му тя, докато вървяха към колата.

— И за мен също — целуна я леко по челото. — Занапред ще стане много по-добре за теб. Обещавам ти.

Нима е възможно да бъде по-добре? За нея случилото се беше прекрасно, въпреки че не чувстваше онази вълшебна безтегловност на пълното блаженство, за която беше чела. Тялото й беше все още измъчвано от непреодолимия копнеж.

— Смяташ ли, че ще ни изхвърлят от лагера, ако прекараме нощта в моето бунгало? — запита я той, когато преминаха през входната врата. Беше изгасил фаровете на колата и тя пълзеше през двора на лагера със скоростта на охлюв.