Читать «Копринената паяжина» онлайн - страница 35

— Добре ли си, Ерик?

— Разбира се. Защо да не съм? Те си заслужиха боя — усмихна й се и стисна успокоително ръката й. — Спокойно, нищо им няма. Честна дума. Не са изпитали дори част от болката, която можех да им причиня.

Точно това я тревожеше. В мига, в който се беше обърнал към двамата младежи, беше уловила такъв заплашителен израз на лицето му, че смразяващи трънки плъзнаха по гръбначния й стълб. Беше оголил зъби в животинска гримаса и ръцете му бяха стиснати в юмруци, отпуснати до тялото му, свито в готовност за скок.

Беше споменал за свирепия нрав на баща си. Очевидно кръвта на викингите в него, която реагираше така буйно на всяко чувство, не беше имунизирана срещу гнева.

— Ще можеш ли да ме насочваш, докато излезем от града? Улиците тук са истински лабиринт — замоли я Ерик веднага щом влязоха в колата му.

Този любезен мъж ли нападна двамата младежи преди малко? Катлийн се засмя нервно и му даде първите упътвания:

— Караш направо към следващите няколко блока.

— Направо? Шегуваш се! — каза той, като направи първия остър завой.

Беше прав — по-голямата част от улиците на Юрека Спрингс бяха наистина уникални. Всяка от тях се увиваше около възвишенията на вид без определена цел, но все пак успяваше да се влее в по-широките и леки за шофиране пътни артерии.

От двете страни на тесните лъкатушещи улици се издигаха исторически сгради, украсени с резба и прави тавански прозорци, а пред тях пъстрееха лехи здравец, петунии и невен. По-голямата част от тези стогодишни къщи бяха напълно реставрирани и боядисани в свежи, контрастиращи цветове, което превръщаше това малко арканзаско градче в нещо като Дисниленд.

— Искаш ли да спрем на някое друго място? — запита Ерик, когато стигнаха до магистралата за Маунтин Вю.

— Не. Приятно ми беше да напусна лагера за няколко часа, но утрешният ден ще бъде изморителен като днешния, а на следващия ще ходим с автобус до бързеите на Бъфало Ривър.

— Хей, това звучи чудесно! Ще може ли да се присъединя към вас?

— Разбира се — усмихна му се в тъмнината на колата. Ерик по всяка вероятност бе забелязал поканата в очите й и не се опита дори да прикрие желанието си, когато й заповяда дрезгаво:

— Ела тук.

Тя се премести по-близо до него. Бедрата им се докосваха.

— Така е по-добре — той й се усмихна, преди да я целуне леко по устата.

Когато очите му се върнаха към пътя, той вдигна ръката й и докосна дланта й с горещи, влажни устни. Без да освободи ръката й, той я постави на бедрото си. Пръстите й се разтрепериха, но неговите ги задържаха властно.

След като стигна до главната магистрала, Ерик можеше вече без нейна помощ да се прибере в лагера. Равномерното бръмчене на мотора, пълният й стомах и тихата музика от неясно осветеното табло приспаха Катлийн. Тя отпусна глава назад и затвори клепачи.

Ръката му се вмъкна под полата й, погали гладката кожа на бедрото й, откри най-мекото и топло място и замря. Само от време на време тя чувстваше лекото докосване на върховете на пръстите му.

В полусънно състояние усещаше възбуждащия аромат на одеколона му — силен, но не прекалено. Беше свеж, чист и остър, напомняше за морски въздух и есенен ден. Пред затворените й клепачи застана викинг с лицето на Ерик, който прибираше кораба си във фиорда, а там го чакаше момиче с нейните очи…