Читать «Копринената паяжина» онлайн - страница 188

— Ерик! — тя скочи от канапето и се хвърли в ръцете му. Отначало той не реагира — не можеше да повярва на щастието си, но топлината и мекотата на тялото й, притиснато към неговото, бързо го извади от състоянието на зашеметяване, в което беше изпаднал. Ръцете му я обвиха и той зарови мокрото си лице в извивката на врата й.

— Ерик, не знаеш ли, че те обичам? Нима наистина не знаеш колко много те обичам?

— Как да знам, как да разбера? — той изсуши сълзите си в косата й. — Всеки път, когато съм бил близо до теб, с теб, след това ти бягаш.

— Заради чувствата ми към теб. Те са такава съществена част от мен — мислех, че всички ги виждат. Скъпи, обичам те още от онези дни в Маунтин Вю. Когато се оженихме, Сет знаеше, че все още обичам бащата на бебето си. Никога не съм крила това от него.

Ерик се изправи така, че да може да я погледне в лицето.

— Обичам те от отдавна. Но винаги нещо заставаше между нас. Сега ми е трудно да повярвам, че си тук и че ми говориш за любовта си към мен.

— Тук съм и ти го казвам. И ако трябва, ще го повторя.

— Защо се борих против любовта към теб в себе си? Признавам си, Катлийн — борих се с нея… Ти пробуди непознати чувства в мен и те ме изплашиха, направиха ме уязвим… Бях ужасен, да не би да остана пак сам — както се случи след самолетната катастрофа…

Тя потрепери и го притисна още по-силно към себе си.

— Искрено съжалявам за болката, която тогава ти причиних.

— Любима, ако започнем да изброяваме случаите, при които сме се наранявали един друг, моят списък ще бъде много по-дълъг от твоя. Тази част от нашия живот е вече зад гърба ни. Обичам те. Може би под влияние на баща си израснах с убеждението, че любовта е признак на слабост. Сега вече знам, че е обратното. Но все още не съм достатъчно силен, за да обичам в самота — имам нужда от теб, Катлийн. Обичай ме.

— Любов моя — разплака се тя.

Отпуснаха се едновременно на канапето, прегръщаха се, докосваха се, галеха се, уверяваха се взаимно в любовта си един към друг и с думи, и с жестове…

Всеки даде на другия това, от което се нуждаеше… и дори много повече…

* * *

— Харесвам тази къща — каза Ерик.

Двамата лежаха в нейното легло. Станаха, облякоха се и вечеряха заедно с Терън, който посрещна с възторг Ерик. Изкъпаха го заедно, радваха му се и играха с него, докато му се приспа и трябваше да бъде сложен в креватчето. Сега Катлийн лежеше сгушена до мъжа, когото обичаше.

— Благодаря — отговори му тя тихо, замислено. Погали долната част на ръката му с пръсти. — Но знаеш ли, не е много удобна — доста е отдалечена от града. Искам да кажа, че е чудесна за уикенда, но аз бих предпочела да живея по-близо до града. Например в твоето жилище — завърши тя с несигурен глас.

Ерик протегна ръка и повдигна брадичката й така, че да може да вижда лицето й. Той я гледа замислено известно време, после каза нежно:

— Ти си едно малко чудо, Катлийн. Знаеш ли това? Никога не бих посмял да те помоля да се откажеш от тази къща и да дойдеш в моето много по-скромно жилище.