Читать «Копринената паяжина» онлайн - страница 17

В този момент видя Ерик да стои на брега по бански, но с камера в позиция за снимка, насочена право към нея. Тя се поколеба, усмихна се неуверено и се обърна да направи забележка на децата да не лудеят прекалено.

Пресече плитчината и изстиска водата от косата си.

— Мислех, че си решил да приключиш за днес — каза тя с неравен глас. Искаше й се Ерик да гледа някъде другаде, а не да оглежда тялото й.

Той постави камерата си на безопасно място върху суха и плоска скала под сенчесто дърво. Дъхът й замря при вида на тялото му. Килимът от къдрави руси косми, който покриваше гръдния му кош, надолу преминаваше в копринена ивица, която изчезваше в ниско разположения колан на сините му бански. Мускулестите му стройни крака бяха загорели, както останалата част от тялото му, а това изтъкваше златото на русите му косми по тях.

— Трябваше да сменя лентата и да си облека бански.

— Ще влизаш ли във водата?

— Да. Не мога да издържа на изкушението. Едва не се стопих там, горе — посочи стръмния хълм, който бяха изкачили сутринта.

Когато Ерик влезе във водата, Катлийн се отпусна на брега. Той играеше по-грубо с момчетата, беше деликатен с момичетата, но никого не лиши от внимание. Не бе забравен дори Джейми, който цял ден вървеше по петите му като влюбено кученце.

Докато Ерик и децата лудуваха във водата, Катлийн прокарваше пръсти през косата си и почти я беше изсушила, когато видеооператорът най-после реши, че трябва да излезе на брега.

— Ако остана твърде дълго във водата, ще имам нужда от повече витамини — прошепна той и се отпусна на гръб до нея. Кожата на стомаха му се опъна стегнато и образува дълбоки кухини под ребрата. Гърдите му тежко се вдигаха и падаха, докато се мъчеше да урегулира дишането си.

Катлийн се засмя.

— Ти издържаш на натоварвания с лекота — и преди да разбере защо прави това, си призна: — Днес се опитах да те накажа, като те преуморя.

Той се обърна настрани и погледна към нея с пронизващите си сини очи. Тя не издържа и отправи поглед към плискащите се в реката деца.

— Защо? — запита той тихо.

Не се усмихваше. Катлийн разтръска все още влажната си коса.

— Не знам. Може би защото изпитвам инстинктивно отвращение към всеки, който следва хората с камера на рамо, като че ли се опитва да ги хване в някакво компрометиращо положение. Класифицирах те като циник, който търси някакви скрити мотиви зад нашата програма. Лагерът е организиран от църквата и се поддържа главно с частни дарения. Една и Би Джи получават много малки заплати за труда си. Всяка есен и пролет приемат тук групи за професионални срещи, събирания и прочие. Парите, които осигуряват от тези дейности, се влагат директно в издръжката на лагера. Те приемат този летен лагер за деца — сираци като своя лична мисия, но са открити и за критика. Предполагам, че те възприех като ловец на вещици там, където ги няма.

За нейна изненада, той се разсмя.

— Няколко години по-рано щеше да имаш право да мислиш така.

— О?

— Да, така е. Бях циник. Мислех, че светът и всичко в него вони. Знаех отговорите на въпроса как могат да се оправят нещата, но не исках да ги споделям с никого. Това би ме смъкнало на същото ниско ниво, на което бяха всички останали идиоти, поставили си за цел да намерят изход от несправедливостта в света — присмя се горчиво на себе си и прехвърли няколко малки камъчета от едната в другата ръка.