Читать «Хари Потър и Орденът на феникса» онлайн - страница 3

Беше се придвижил едва четири-пет сантиметра, когато едно след друго се случиха няколко неща.

Дремливата тишина бе нарушена от силно кънтящо пук!, екнало като изстрел, изпод една от паркираните наблизо коли изскочи котка, която се стрелна нанякъде, откъм всекидневната на семейство Дърсли се чуха писък, гръмогласна ругатня и звук от натрошен порцелан и сякаш това е знакът, който Хари само е чакал, той рипна и издърпа от колана на джинсите тъничка дървена пръчка, все едно вади сабя от ножница, ала още преди да се изправи, си блъсна главата в отворения прозорец на семейство Дърсли. От трясъка леля Петуния се разпищя още по-силно.

Хари имаше чувството, че главата му се е разцепила. Притъмня му, той залитна, опита да насочи поглед към улицата, за да открие кой е причинил шума, ала едвам се задържа на крака, когато от отворения прозорец се пресегнаха две червендалести ръчища и се вкопчиха в гърлото му.

— Прибирай… я! — изрева вуйчо Върнън направо в ухото на Хари. — Веднага! Ами ако… я види някой!

— Пускай… ме! — простена Хари.

Последва кратко боричкане: с лявата ръка Хари дърпаше дебелите като кебапчета пръсти на вуйчо си, а с дясната стискаше здраво вдигнатата магическа пръчка, сетне, точно когато болката в темето на момчето затуптя особено неприятно, вуйчо Върнън вресна като ударен от ток и пусна племенника си. У Хари сякаш се бе надигнала някаква невидима сила, която не позволяваше на вуйчото да го удържи.

Задъхан, Хари се свлече върху кичестата хортензия, после се изправи и се огледа. Нямаше и следа от онова, което бе издало силния пукот, затова пък по редица прозорци наоколо се виждаха доста надничащи лица. С най-невинното си изражение той побърза да пъхне магическата пръчка обратно в джинсите.

— Каква прекрасна вечер! — провикна се вуйчо Върнън и помаха на госпожа Номер седем отсреща, която се беше ококорила иззад мрежестите пердета. — Чухте ли как изтряска одеве оная кола? Изкара ни ангелите и на мен, и на Петуния.

Хилеше се ужасно, като откачен, докато любопитните съседи се скриха зад своите прозорци, после усмивката му се превърна в яростна гримаса и той кимна на Хари да се приближи.

Момчето пристъпи две-три крачки напред, като се постара да застане така, че протегнатите ръце на вуйчо Върнън да не го докопат и да продължат да го душат.

— Какво, по дяволите, си намислил, момче? — изграчи вуйчо Върнън, разтреперан от гняв.

— Какво да съм намислил? — попита хладно Хари.

Продължи да оглежда улицата все така с надеждата да зърне човека, предизвикал пукота.

— Да ми гърмиш като със стартов пистолет точно под нашия…

— Не бях аз — отсече момчето.

До месестото мораво лице на вуйчо Върнън изникна и лицето на леля Петуния — тънко и длъгнесто като на кобила. Беше много сърдита.

— Защо се навърташ под нашия прозорец, а?

— Точно така, Петуния! Какво търсеше под нашия прозорец, момче?

— Слушах новините — призна си Хари.

Леля му и вуйчо му се спогледаха възмутено.

— Слушал новините, моля ти се! Пак ли, бе?