Читать «Първото семейство» онлайн - страница 39

— Как ли пък не — каза Газара. — Да стоим на опашка цял ден.

— Въпреки това трябва да отдадем дължимата почит.

Шумът от пристигащата совалка стана по-силен.

Сержантът от военната полиция повиши глас.

— Дилейни, имаш два часа. Ако искаш да ги прекараш в чакане да видиш петнадесетметрово лице, изсечено от бял мрамор, нямам нищо против.

Стив запомни името Дилейни заедно с това на Газара за обяснения в бъдеще.

Совалката, боядисана в червено, бяло и синьо, плавно излезе от тунела и спря приличния си на ракета нос в далечния край на перона. Пътническите и товарните врати се отвориха със съскане на въздух под налягане и веднага започна оживено товарене и разтоварване.

Хванаха Стив от двете страни, но този път нямаше удар с полицейска палка в гърба.

— Насам… — каза Газара. Тонът му беше по-малко груб отпреди. Повървяха малко по перона, след това завиха надясно. — Пази си главата.

Стив се наведе и пристъпи напред. Повърхността под краката му се промени от твърд бетон в еластично гумено покритие — пода на вагоните. Отново го обърнаха и той почувства зад коленете си ръба на седалка.

— Седни. — Газара очевидно беше най-приказливият.

Стив седна. От формата и мекотата на седалката разбра, че е в нормален пътнически вагон. Чу се тракане на вериги. Някой се наведе над него.

Беше Дилейни.

— Заключвам те за седалката. Отпусни се и почивай. Не ни създавай неприятности и ние няма да ти създаваме. Разбрахме ли се?

Стив кимна, после каза:

— Трябва да отида до тоалетната.

— Кристо! — изруга Дилейни. — Виж сега, ще трябва да почакаш малко. Ще се върна като тръгнем.

Стив се опита да не обръща внимание на болката от издутия си мехур. Пикаеше му се от много отдавна, но в края на твърде тягостната среща с щатския началник на военната полиция, когато Барт го попита дали има да каже нещо, това му се беше сторило твърде незначително.

Петнадесет минути след пристигането си совалката потегли от Рузвелт/Санта Фе по следващата отсечка от маршрута — към Рийгън/Лабок, Тексас — станцията, където се подготвяше започването на серийно производство на новия «Скайхок Марк Ту». Совалката, която развиваше максимална скорост 120 мили в час, вземаше за седем часа — включително престоите — осемстотинте мили до Гранд Сентрал.

Малко след като бяха тръгнали Дилейни отключи веригата, която държеше Стив за седалката, и го отведе по коридора до тоалетната. Отвори вратата и последва Стив вътре.

— Действай… Ще ти сваля качулката.

Стив запримига, докато очите му се приспособят към светлината. Пое дълбоко дъх и погледна с благодарност военния полицай.

Дилейни му кимна разбиращо и каза:

— Почукай на вратата, като свършиш. Заповедта е да си закачулен, докато те предадем в Гранд Сентрал.

— Разбирам. Днес 17-и ли е?

— Да…

— Колко е часът?

— 14:08. Трябва да пристигнем в Гранд Сентрал в 21:00 часа. Давай, оправяй се.

— Благодаря.

Дилейни излезе и затвори вратата.

Стив се подпря на стената и свали ципа на панталона си. Толкова силно се беше стискал, че му трябваха няколко секунди да се отпусне и цяла минута да изпразни пикочния си мехур. Затвори очи и задиша дълбоко.