Читать «Първото семейство» онлайн - страница 228

Стив помириса предпазливо чашката.

— Какво е това?

— Саке. Това е, хм… укрепващ медикамент. Ще те предпази от студа. — Сайд-Уиндър изпразни чашката си на една глътка и облиза устни. — Давай, няма да те убие.

Стив вдигна предпазливо чашката и допря устни до течността. Беше сладка, ароматизирана, с леко горчив привкус. Той пое дъх и отпи глътка. Сакето опари гърлото му като течен огън. Той се задави в безпомощно усилие да го спре да слезе надолу и когато то се върна назад и влезе в носа му, се закашля. После паренето намаля и премина в топла вълна и замайване.

— Уф…

Сайд-Уиндър отново напълни чашките.

— Алкохол — доволно каза Сайд-Уиндър. — Едно от техните добри открития. Този е от ферментирал ориз. Представи си какво ще направи във вагон с пионери…

— Не зная как действа, но несъмнено прави човек да се чувства добре.

Сайд-Уиндър кимна.

— Да, поизглажда неприятностите. Проблемът е, че, хм… затормозява нервната система и нарушава координацията. Две е границата. Третата те оставя без крака, а четвъртата те сваля на пода. Говоря от опит. Така обикновено прекарвам свободното си време. Всъщност ако не беше сакето, отдавна да съм се хвърлил от горната палуба.

— Никакви приятели, никаква компания?

— Не е твоя работа, амиго. — Той взе чашката от Стив и я прибра заедно с шишето в шкафа. После отмести една дъска от стената зад себе си, бръкна в дупката и извади бойния нож и тоягата. Стив завърза ножа на лявата си ръка и го покри с парче плат.

— Това е резервният ми нож — каза Сайд-Уиндър. — Сигурно ще ти е по-полезен от онзи, с който дойде на борда.

— Благодаря. Но ако се обадя, кой ще ме чуе?

— Сигурен съм, че все ще се намери някой. Семейството си знае работата. — Сайд-Уиндър тръгна по коридора и отвори един малък люк на лявата страна. Зад него се виждаше широкият простор на реката. — Ще трябва да плуваш. Пристанът гъмжи от динки. Другите два кораба са пристанали преди нас. Остави се течението да те отнесе надолу, докато отминеш дока, след това се отправи към брега.

— Добре. — Стив се наведе до люка. — Един последен въпрос. Когато разтоварваше, случайно да си видял една жена… среден ръст, тъмна коса, с голям розов белег на лицето и шията?

Сайд-Уиндър се замисли.

— Да, видях. Странно нещо… те обикновено изпращат ренегатите право в мините, но този път ги строиха и попитаха има ли сред тях някой планерист.

Интересът на Стив нарасна.

— И?

— Двама души излязоха напред. Тя беше едната.

— Другият човек с червена коса ли беше?

— Да.

Джоди Казан и Дейв Келсо…

— Какво стана с тях?

— Хората на Яма-Шита ги отделиха настрана. Което може да означава, че са отведени отвъд реката надолу по източния път. Той минава през планините Алегени до крайбрежната равнина зад тях.

— Каза ли някой нещо… например къде отиват?

— Не. Най-малкото никакво име, което да ми говори нещо. — Сайд-Уиндър се намръщи. — Чакай малко. Чух един от динките да споменава някакво езеро — Херън Пул.