Читать «Първото семейство» онлайн - страница 189
Патрик Тили
Стив въздъхна.
— Недей така, Джоди… дай ми възможност. Участвали сме заедно в разузнаване. За мен това все още значи нещо. Мислиш ли, че ми е безразлично какво става с теб и момчетата?
— Скоро вече няма да се измъчваш. Чух, че след два дни ще ни откарат.
— Виж… това може би няма да е толкова лошо. Тези хора изглеждат доста интелигентни. Искам да кажа, че са чисти, подстригани… и изглежда, са добре организирани. Имам чувството, че можем да разчитаме на тях много повече, отколкото на мютите.
Джоди не изглеждаше убедена.
— Всъщност — продължи Стив — в някои отношения бих искал да дойда с теб. Искам да разбера повече за тяхната организация. — Той спря. — На теб не ти ли е интересно?
Джоди го погледна пренебрежително.
— Предпочитам да съм с хора от моята раса.
— Джоди, чуй ме. Ти каза, че ще ви откарат след два, може би три дни. Ти си права… защо трябва да ме е грижа какво мислиш за мен? Факт е обаче, че ме е грижа. Ако Келсо и Медицинската шапка и другите момчета ме смятат за подлога на мютите, това си е тяхна работа. Но аз искам отношенията между мен и теб да се оправят. Както вече ти казах, има неща, които не знаеш. Не се подвеждай от външния ми вид. Аз съм тук, защото трябва да изпълня определена задача.
Очите й се спряха на неговите и тя бавно облиза устните си.
— Защо ми казваш това?
— Имам си причини. Когато вятърът те отвя, поисках разрешение да поведа една разузнавателна група надолу по реката…
— Да, знам. Вече ми каза.
— Макдонъл не разреши — продължи Стив. — Но ти се върна от смъртта и ми помогна да се спася. Кой знае? Може би някой ден пак ще се срещнем. Ако това стане, искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен да направя каквото трябва. Последния път, когато говорихме, ти искаше да свършиш със себе си по бързия начин. Но ти си твърде добър войник, за да завършиш живота си така. Добре, признавам, че точно сега нещата не изглеждат много добре. Твоите приятели може би ще имат трудности, но не може да е по-трудно от онова, през което сте минали.
— Тук си прав…
— Не бива да губиш надежда там, Джоди. Докато живееш, трябва да продължиш да се бориш. Дължиш го на себе си и на Федерацията.
Джоди отговори с груб смях.
— На Федерацията?!
— Да — каза Стив. — Аз бях на летателната площадка, когато връхлетя бурята. Аз бях един от хората, които се опитаха да те задържат на площадката. Видях състоянието, в което беше. Повечето хора биха се отчаяли и биха загубили надежда. Но не и ти. Ако можеше, ти щеше да се влачиш по корем срещу течението. Ти си нарушител, Джоди… толкова, колкото аз съм подлога на мютите.
Джоди го погледна и се засмя пренебрежително.
— Човекът, за когото говориш, умря, когато паднах в реката.
— Трудно ми е да повярвам. По дяволите, искам да кажа, ти беше толкова… толкова ентусиазирана.
— Знам. Тази промяна за мен също беше изненада. И аз като теб винаги съм искала да бъда планерист. На «Дамата» прекарах най-щастливото време от живота си. Служих под командването на Хартман и Макдонъл пет години.
