Читать «Първото семейство» онлайн - страница 127

Стив пристъпи напред, насочил пушката в средата на палтото от меча кожа. Извика Баз. Вълчето се подчини, но продължи да ръмжи срещу непознатия. Лявата страна на лицето на ренегата, включително вратът чак до ключицата, бе лошо изгорена. Белегът беше груб, грозен, розов.

Мечата кожа вдигна празния кош и попита:

— Твой ли е?

Стив кимна и каза:

— Насмалко не те убих.

Мечата кожа отговори с крива усмивка:

— И тебе насмалко не те убиха.

Стив бързо погледна през рамо и видя да се появяват още няколко души. Единият носеше жълта командирска фуражка. Всичките имаха трицевни въздушни пушки. Бяха го обградили. Не беше време да се прави на негостоприемен. Стив опря приклада на пушката си на земята и каза:

— Ако ти и приятелите ти сте гладни, бъдете добре дошли да споделите каквото имам в скривалището си.

— Много мило от твоя страна. — Мечата кожа му подхвърли плетения кош. — А сега ми дай пушката си, докато се опознаем по-добре. Приятелите ми са доста нервни.

Стив смени пушката срещу коша. Баз вече беше започнал да се сприятелява. Докато се изкачваха по склона, Стив гледаше мечата кожа. Накрая попита:

— Не съм ли те виждал някъде?

— Смешно. Аз си помислих същото за теб. От кой ешелон си избягал?

— От «Луизианската дама». Свалиха ме миналия юни.

— Кучи син! — възкликна мечата кожа. — Помислих си, че може да си ти! Брикман, нали?

Стив спря и възкликна:

— Не ми казвай, че и ти си от «Дамата»!

— Не ме ли позна? — Ренегатът свали кожената качулка и отмести сплъстения бретон от челото си. — Опитай от тази страна. Лявата не изглежда много добре.

Стив зяпна от изненада. Мечата кожа беше жена — неговият командир, пометен от летателната площадка по време на първата им голяма битка с мютите.

— Джоди? Джоди Казан?!

— Позна от първия път.

Стив се опита да прикрие объркването си.

— Но… аз… аз бях на площадката, когато умря!

— Поправка. Почти умрях. И повярвай ми, преди тези тук да ме намерят, исках да съм умряла.

Стив я гледаше, умът му все още отказваше да повярва на очите.

— Това е невероятно! Не мога да повярвам как…

Джоди кимна.

— Просто късмет. Смъртта ми сигурно е била доста ефектна, нали?

— Да. — Стив погледна обезобразеното й лице. — Май си видяла доста зор.

— Да, но… — Казан вдигна рамене. — Жива съм. И два пъти по-грозна.

Другите ренегати ги наобиколиха. Стив преброи осем. Бяха абсолютна сбирщина. Всички носеха над бойните си униформи животински кожи и най-невероятни шапки. Ръчно шити патрондаши, натъпкани с бутилки за въздух и резервни пълнители, кръстосваха гърдите им и повечето носеха мачете или бойни ножове. Обветрените им лица бяха небръснати, очите им бяха очи на ловци и бегълци, научили се да оцеляват при трудни условия.