Читать «Стейкман» онлайн - страница 17

След закуска тя пак се появи и седна срещу баща си на тапицираното с червено кадифе кресло, което й беше подадено от едно негърче. После то разгърна пред тях вестник и двамата започнаха да се занимават с него. Клаузен пак стоеше до прозореца и я наблюдаваше. Помисли си: «Дебелият джентълмен, изглежда, е баща й. Ей го сега вдигна изненадано поглед, сякаш е намерил във вестника нещо много интересно. Усмихва се и й подава да погледне страницата. Дали пък не е моето стихотворение? Прочете ли го, сигурно веднага ще разбере, че е писано единствено за нея!»

Той отново взе бинокъла в ръка и веднага му стана ясно, че според разположението на набора на редовете на мястото, където се беше спрял погледът й, не можеше да има нещо друго, освен стихотворение. Гъста руменина заля лицето и врата й.

— Прочете го! — прошепна Клаузен. — Сега пак го чете. О, ако можеше да почувствакак учестено бие пулсът на автора му в този момент!

В същия миг на вратата на стаята му се почука и терцерон-ката на неговата хазяйка му донесе списъка на ястията, от който той трябваше сам да състави седмичното си меню. Ядоса се, че го смущават, но не се издаде. Обеща й незабавно да направи своя избор. Тя сеотдръпна до вратата, ала не излезе от стаята.

— Искаш ли още нещо?

— Имам една молба, милорд — каза тя и се изчерви. — Късно вечерта ме срещнахте при портата с един джентълмен…

На Клаузен му мина през ума, че човекът му се беше сторил познат, и реши да поразпита за него.

— Джентълмен ли? Че кой джентълмен ще застане посред нощ при външната порта заедно с една прислужница?

— Но е така, милорд! Джентълмен е, понеже го познавам много добре. Та нали е моят… моят…

— Твоят любим ли?

— Да — тихо отвърна тя. — Но господарката ми нищо не бива да знае и затова… затова исках да ви помоля да не й казвате, че сте ни виждали заедно!

— Well! Ами кой е този джентълмен, който ти е завъртял главичката?

— Наричам го Фред, милорд.

— А как е другото му име?

— Всъщност би трябвало да си мълча, но на вас мога да го кажа. Той е Фред Уилсън, богат плантатор от Тексас. Често посещава банкера Олбърс отсреща. Виждал ме е през прозореца и се е влюбил в мен.

— Олбърс ли? Това не е ли дебелият господин, който сега седи на балкона?

— Да, той е, а онази лейди е мис Маргарет, дъщеря му. Тя идва често при моята господарка и всички й викат Марга.

Клаузен знаеше вече името на жената, събудила у него толкова жив интерес. Изведнъж една съвсем друга мисъл светкавично прониза мозъка му.

— А има ли твоят любим белег на челото?

— Да! Познавате ли го, милорд? Останал му е от схватка с някакъв индианец.

— Откъде знаеш, че е богат?

— Веднъж ме заведе в жилището си и ми показа цял куп златен прах и златни зърна, донесени от различни негови пътешествия. В най-скоро време пак се кани да заминава.

Момичето се разприказва. Клаузен трябваше да използва това, защото всичко, коетоузнаеше тук, можеше да му бъде от полза.

— Закъде?

— Отива в Мексико при брат си.

— И защо ще ходи толкова далече?