Читать «Сред лешояди» онлайн - страница 5

Отново мина известно време. Джими внимаваше много да не би с някой нов въпрос да получи пак подобен отговор. От време на време оглеждаше приятеля си с хитрите си очички и изчакваше удобен случай за отмъщение. Най-после мълчанието се стори на Дългия твърде тягостно. Той посочи с десницата си напред и попита:

— Позната ли ти е тази местност?

— Много добре!

— Е? Коя е тя?

— Америка!

Дългия ядосано вдигна нагоре дългите си крака и плесна мулето. После се обади:

— Негодник!

— Кой?

— Ти!

— Ах! Аз ли? Защо?

— Отмъстителен си.

— Ни най-малко. Щом ми даваш глупави отговори, тогава не виждам защо трябва да бъда духовит, когато ти ме питаш за нещо.

— Духовит ли? Мале мила! Ти и духовитост! Ти се състоиш от толкова много месо и сланина, че за нищо друго не остава място.

— Охо! Спомняш ли си какво съм завършил отвъд океана, на Стария континент?

— Ау! Един клас от гимназията! Да, още не съм го забравил. И как ще го забравя, когато ми го напомняш ежедневно поне тридесет пъти.

Дебелия се изпъчи.

— Необходимо е — каза той. — Всъщност би трябвало всеки ден да го споменавам по четиридесет или петдесет пъти, защото съм човек, пред когото уважението ти не бива да знае граници. Впрочем не съм учил само един клас, а три!

— За повече не ти е стигнал акълът…

— Мълчи! Парите се свършиха. Имах предостатъчно акъл. Впрочем знам много добре какво имаше предвид преди малко. Няма да забравя тази местност. Помниш ли как се запознахме отсреща, ей зад онези възвишения?

— Ay! Лош ден имах тогава. Бях изстрелял всичкия си барут, а ме гонеха сиусите. Най-сетне не можех повече да продължавам бягството си и те ме повалиха на земята. Но вечерта дойде ти.

— Да, онези глупаци бяха напалили такъв огън, че човек можеше да го забележи чак от Канада. Съзрях го и аз и се запромъквах към него. Там видях петима сиуси, които бяха вързали някакъв бял. Е, аз не си бях изстрелял патроните като тебе. Двамина бяха улучени от куршумите ми, а трима избягаха, понеже не подозираха, че си имат работа с един-единствен човек. И ти беше свободен.

— Наистина, свободен бях, ама ти ме беше ядосал!

— Защото не убих двамата индианци, а само ги раних, нали? Но и индианецът е човек, аз никога не убивам някой човек, освен ако не е съвсем наложително. Европеец съм, а не канибал!

— Да не би аз да съм канибал?

— Хмм! — изръмжа Дебелия. — Вярно, че сега си по-друг от преди. Тогава ти споделяше възгледа на мнозина други, че червенокожите били избивани твърде бавно. Наложи се направо да те превъзпитавам в моя начин на мислене.

— Да, вие, немците, сте големи чудаци. Нежни и меки сте като памук! Но щом е необходимо, държите се мъжки като малцина други. Ще ви се да се отнасяте към всички внимателно, но ако сметнете, че най-сетне трябва да се защитите, тогава незабавно започвате здравата да размахвате приклада. Такива сте всички, такъв си и ти!

— А аз се радвам, че е така. Но я виж, ей там из тревата минава сякаш някаква черта!