Читать «В Мека» онлайн - страница 5

Сега вече не можех да сдържам повече истината и отговорих:

— Твоят разказ не се отнася за сън, а за действителност.

Сякаш го обхвана ледено вцепенение. Ръцете му се свиха в юмруци, ноктите се вдълбаха в плътта, очите гледаха оцъклено в празнотата, устата беше широко отворена… всичко в мюнеджията беше омъртвяло. Но той не беше мъртъв. От устата излязоха, макар устните едва да мърдаха, откъслечно думите:

— Моят… разказ… не… е… сън… а… действителност… действителност… действителност…

Падна възнак с разтърсващ вопъл, очите се затвориха, свитите в спазъм пръсти се разтвориха. Но само за миг. После скочи на двата си крака като изстрелян от пружина, нададе крясък, още по-силен и пронизителен от първия, и изрева с цялата сила на дробовете си:

— Махайте се… махайте се всички… защото аз съм прокълнат… белязан от Аллах… вярвах в човешката любов… няма любов… любовта е лъжа… една голяма, голяма лъжа… най-голямата, която може да има… о, Аллах… нека умра… умра…!

При последните думи гласът на мюнеджията бе ставал все по-слаб и по-слаб. Коленете му затрепериха и щеше да рухне, ако не бях скочил рязко, улавяйки го в прегръдките си. После го оставих бавно да се плъзне на постелята и проверих пулса. Биеше, много слабо наистина, но осезаемо. Бедният, достоен за съжаление човек се нуждаеше от спокойствие, абсолютно спокойствие. Предадох го на грижите на Кара Бен Халеф, който също бе дошъл, и се отдалечихме.

Когато се намерихме извън слуховия обсег на слепеца, баш насир спря и се обърна към мен, въздъхвайки дълбоко:

— Ефенди, не беше ли ужасно? Колко ми е жал за клетия човек! Как ли трябва да е била привързана душата му към Гхани, за да се срине от разбулването на неговата недостойност в най-дълбоката бездна на отчаянието! Как бих желал да му помогна, да го накарам с любов, само с любов, да забрави най-голямото разочарование в своя живот. Ала аз самият съм още толкова неопитен в това изкуство, още съм новак. Ефенди, говори с него, докажи му…!

— Сега още не е време. Неговата душа е още твърде наранена и съкрушена. В човешкия живот има положения — мюнеджията сега се намира в такова, — в които болката е разровила и набраздила душата до нейните най-съкровени дълбини. Всяка намеса, колкото и да е доброжелателна, ще подейства само като досадна натрапчивост.

— Но не би ли могъл поне… — поде персиецът отново, ала бе прекъснат от Халеф.

— По-добре се задоволи с това, което казва моят сихди! Аз го разбирам. Душата на мюнеджията сега прилича на празна сакибе ел балах# с голяма дупка на дъното. Колкото и хубави фурми да слагаш в нея, все ще изпадат отдолу. Дай на сихдито време да закърпи дупката! Той ще го стори, о, Кхутаб ага, можеш да разчиташ на това. Много добре си го познавам.

Със забавния си опит да уреди нещата, дребничкият чудак беше нацелил главата на гвоздея. Е, в случая не вярваше повече, отколкото можех да обещая. Аз самият не бях наясно в момента как да я подхвана тая работа със закърпването на дупката на торбата за фурми.

Сега и шейхът на бени лам се обърна с въпрос към мен: