Читать «В Мека» онлайн - страница 155

Беше трийсетият ден от нашето пребиваване в Свещения град, когато Халеф, неговият син и аз за последен път се спуснахме по Главната улица, за да се сбогуваме с великия шериф. Той беше уведомен за нашето идване и ни очакваше. Сбогуването беше кратко и сърдечно. На емира му костваше усилие да прикрие вълнението си, а и аз се борех с чувствата си, когато ни подаде поред ръка. Моята задържа известно време и заговори с глас, в който се долавяше леко треперене:

— Ефенди, позволи да се въздържа от много приказки! Между приятели те не са необходими. Достатъчно е да ти кажа, че те обикнах, обикнах и твоите спътници. Да, обикнах те, макар да си друговерец.

После ни съпроводи до двора, където ни чакаше една радостна изненада. В сянката на зида стоеше, държан от коняр, един кон, при чийто вид сърцето ми затупка по-силно. Беше бакарраска чистокръвна кобила, както видях от пръв поглед. Късото, изящно, но мускулесто телосложение, малката красива глава с големи очи, изваяната шия, високо повдигнатата опашка, широките червеникави ноздри, гъстата грива с известните два въртела, които при бедуините биват смятани като признак за смелост и издръжливост… всичко това беше за познавача гледка, която пораждаше желанието веднага да се метне и да препусне по ширната, необятна пустиня.

Великият шериф се наслаждаваше на нашия прехлас. Беше видял животните ни и следователно знаеше, че сме познавачи. С леко движение на ръката, от което никой не би могъл да разбере каква жертва възнамерява да принесе емирът, посочи животното и каза:

— Моята любима кобила! Подарявам я на сина на шейха на хаддедихните. Великият шериф няма да остане по-назад от пашата. Дано новият господар я обича така, както я обичах аз! Тя никога няма да го изостави в затруднено положение. И дано когато седи на нейния гръб, си спомня от време на време за този, който му я е подарил и го е сключил в своето сърце. Аллах ейсаллимкум! (Аллах да ви пази!)

С едно почти насилствено движение и без дума да дочака от наша страна, емирът се обърна и в следващия миг беше изчезнал във вътрешността на своя палат.

Загледахме се слисано след него. Такъв кралски подарък не бяхме очаквали. За обяснение думите на емира трябва да отбележа, че вече притежавахме неджийския жребец, който бе принадлежал първоначално на шейха на бени себид. Пашата го беше подарил на хаддедихните, но действително едва след бележката на емира, за когото не беше останало скрито, че много ми се иска да го имам за разплода на Халеф. Сега към жребеца се добавяше и кобилата, чиято стойност, наистина, бе по-висока от неговата.

Първият, който се съвзе от удивлението и осъзна изгодността на положението, беше хаджията. Той буквално преливаше от «Машаллах!» и хвалебствия относно «обилието от прозрение и достойното за похвала измерение на справедливото разбиране» на емира. Присъединих се от сърце към радостта на храбрия дребосък. С този двоен скъпоценен дар племето на хаддедихните добиваше значително превъзходство над съседните племена.