Читать «Винету II» онлайн - страница 4

— Впрочем — продължих аз, — наистина трябва да отида в Запада. Нуждая се от материал за книгите, които смятам да напиша. Нали вече ви разказах за това!

— Да, разказа ни! Но ще ти кажа само едно: няма да стигнеш до писането на книги, защото няма да се върнеш жив от Запада.

— Охо!

— Да, охо! — подигра ми се той. — А никой мъртвец не може да пише книги, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

След тези думи той ме остави засега на мира. През следващите дни имаше немалко подобни шеговити престрелки между двете страни, но цялата работа приключи с това, че Сам се съгласи с мен. Тримата ми приятели дори заявиха че са готови да ме придружат, ако изчакам настъпването на по-топлото годишно време. Те искаха преди всичко добре да си отпочинат. Аз обаче не желаех да чакам толкова дълго и след осем дни се разделих най-сърдечно със спътниците си, които бях обикнал. Щяха да изминат години, докато се срещнем отново с тях, и то в една съвсем друга местност.

Ще кажа само няколко думи за следващите месеци. Половината от сумата, която получих като възнаграждение за труда си, изпратих в къщи, а по-голямата част от другата половина вложих в една банка като паричен резерв. С остатъка се отправих бодро на път, към нови приключения.

Използвах зимните месеци за изучаване говора на различни индиански племена, които бяха приятелски настроени към апачите. Иначе старателно избягвах среща с други червенокожи. Поостанах по-дълго време само при едно племе на команчите. С неговия вожд Тевуа-шохе  изпушихме дори калюмета  на мира и приятелството. През пролетта прехвърлих Скалистите планини и посетих града на мормоните  край Голямото солено езеро. Срещнах един самотен трапер и някои неясни и тайнствени намеци, които чух от него, ме подмамиха да отида още по на север, в езерния район на Йелоустоун, който се посещава днес от много хора, защото е обявен за национален парк. По онова време обаче тази местност беше съвсем неизвестна. Там, на север, заобиколен от великолепните природни чудеса, имах опасно приключение със сиу-оглаласите . После отново прехвърлих Скалистите планини, при което Хататитла  не веднъж ми спаси свободата и живота с бързината си. След това се насочих на юг, целта ми беше Рио Пекос.

По пътя към мене се присъедини англичанинът Емери Ботуел, образован, предприемчив и смел човек, с когото се срещнах по-късно отново в Сахара; много от моите читатели знаят това .

В пуеблото на апачите бях посрещнат с ликуване. За моя най-голяма радост и Винету беше там; беше се върнал още преди няколко месеца от безплодното си преследване на Сантър. След като гонил убиеца до Ню Орлиънс и оттам обратно до Виксбург, той изгубил следите му в бъркотията на гражданската война. Сантър имал щастието да избяга.

Прекарахме четири седмици при апачите, след което обаче ме обзе неудържима носталгия по родината. И Ботуел искаше да се върне у дома. Естествено че Винету не се опита да ни задържи по-дълго време, но ни придружи с двадесет апачи до Нъгит Тсил. Останахме там цял ден, за да почетем паметта на скъпите ни покойници . На следното утро се сбогувах с Винету и то по всяка вероятност за по-дълго време. Оставих Хататитла при него, на неговите грижи. В замяна на това отново яхнах моя предишен жребец с червеникавия косъм, който се зарадва страшно много, когато ме усети пак на гърба си след толкова дълга раздяла.