Читать «Винету II» онлайн - страница 292

Струваше ми се, че точно такива сметки си правеше и Сантър, като ме отделяше с Винету от себе си и от своите хора. И аз бях вързан на колело също като апача, едно мъчение, което понесох безмълвно. Впрочем полагах усилия да наблюдавам лагера на неприятелите ни. Онова, което с мъка успях да установя, потвърждаваше моето току-що изложено предположение. От нашето място не можеше да се различават много добре лагеруващите хора. Привидно Сантър се присъедини към тях. Но дали остана там, или прикриван от другите, се отдалечи отново незабелязано, това не бе възможно да се види. Следователно аз разчитах много, че сега ще се промъкне тайно до мен и Винету, за да ни подслуша.

Моето решение беше взето. Колкото и да не беше подходящо положението ни за водене на разговори, сега се налагаше да започнем да говорим тихо помежду си. И този разговор трябваше да убеди Сантър, тайния подслушвач, че за него ще е разумно и изгодно засега да ни върне свободата под някакъв подобаващ предлог.

Размислях и над това как трябваше да протече подобен разговор. Не биваше да го подхващаме веднага, тъй като Сантър не беше успял още да стигне от лагера до храстите зад нас или до нас. Но трябваше да уведомя Винету накратко за моя план. Така си мислех и вече бях отворил уста, за да изговоря първата дума, когато получих ново доказателство, че нашите мисли наистина се покриваха така, както на времето ни беше пожелал Инчу-чуна. А подобно нещо ми се случваше често по време на пътешествията ми с апача.

— Нека моят брат Шарли се съгласи с всичко, което сега Винету ще обсъди с него привидно тайно — изпревари ме апачът на езика на своя народ. — Трябва да накараме Сантър да повярва, че някъде наблизо има скрито злато. Тогава алчността му ще надвие неговата жажда за отмъщение и той ще извърши глупостта да ни пусне.

Моите предположения бяха абсолютно същите. Нямаше защо да изразявам учудването си от еднаквостта на нашите предварителни догадки, а само попитах:

— Следователно Винету също мисли, че Сантър ще ни подслуша сега?

— Така е. Я слушай, нещо шумоли в храсталака! Идва! — Тези думи бяха изречени едва-едва. След това апачът продължи на английски малко по-силно, за да може да бъде чут от Сантър:

— Олд Шетърхенд се лъже, ако мисли, че Сантър е хвърлил око само на кожите, които иска да вземе от нашия брат Олд Файерхенд, без да ги заплати.

— Какво ли друго би могъл още да желае? — додадох аз съобразно плана ни.

— Златото, което Винету закопа на времето на един цял ден път оттук.

— Ах! Знам кое скривалище имаш предвид. Но не е възможно Сантър да знае нещо за него.

— И все пак трябва да е така. Сантър може да се докопа до кожите, събирани от Олд Файерхенд и неговите ловци и по друг начин, пак без да ги заплаща. Но прибързаното нападение на Сантър над нас е доказателство за Винету, че му е известно мястото където се намира златото.

— Защо? Ако му е известно, той щеше отдавна да заграби съкровището.

— Не го знае точно. Също както на Нъгит Тсил, където Сантър пак бе запознат с тайната на апачите, но не успя да открие нищо. Ето защо ни нападна и плени тук. Ще иска да го заведем до скривалището и да му дадем златото.