Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 222

— Тук? Посред прерията? — възрази предпазливият президент.

— Да. Няма никаква опасност. Вие ще останете тук, а аз и Мечешко сърце ще продължим напред да видим къде се дянаха онези хора.

Стернау хвърли поводите на Гърмящата стрела и закрачи напред. Мечешко сърце, който също бе слязъл, го последва. Прерията тук не беше широка. Тя образуваше само една тясна ивица, чиято периферия граничеше с млада гора, избуяла между стволовете на исполински дървета. Преследваните бяха изчезнали навътре. Стернау се насочи към окрайнината на гората и се запромъква по протежението й. Апачът го следваше плътно. Тук под дърветата бе почти тъмно, а след няколко минути се спусна и нощта. Скоро забелязаха право пред себе си някаква ярка светлина, която се процеждаше между дърветата.

— Там е. — обади се вождът. — Да се разделим, така ще стане по-бързо.

— Къде ще се срещнем?

— Под дървото, до което стоим в момента, стига да не се засечем по-рано от другата страна.

— Как ще вървим?

— Ти надясно, аз наляво. Да опитаме, преди всичко, да узнаем къде са конете! Пръхтенето им може да ни издаде.

Миг по-късно апачът беше изчезнал. Стернау продължи да се промъква сам. Преминаваше безшумно от дърво на дърво и се ослушваше дали хората от лагера са още в движение или са насядали. Изглежда бе последното. Той приближи дотолкова, че видя ясно всичко пред себе си. Преброи петдесет души облечени п носията на страната, но имаха вид на хора, събрани от кол и въже от различни краища. Стернау легна на земята и запълзя напред, докато стигна толкова близо, че между него и тях оставаха само няколко дървета и можеше да чува всяка дума. Двама, които седяха недалеч от него, разговаряха високо помежду си.

— Аз пък ти казвам, че сме объркали пътя — рече единият.

— Глупости! Вече съм бил в тая местност и я познавам.

— Въпреки това щеше да е по-добре, ако бяхме поразпитали, а не да се осланяме само на теб. Какво ще каже сеньор Кортейо!

Стернау трепна като чу това име. Някакъв Кортейо ли имаше тук? Да не би техният враг Пабло?

— Кортейо? Я стига! — отговори другият с явно пренебрежение.

— Или пък неговата дъщеря, очарователната сеньорита Хосефа.

Стернау отново потрепна. Бяха споменали Кортейо и неговата дъщеря Хосефа.

— Какво ли пък ще ми влиза в работата — чу да казва другия.

— Струва ми се, че май си влюбен в нея, а? — прозвуча ухилено.

— Трябва да съм си изгубил акъла.

— Ама все носиш портрета й в себе си.

— Така, както и всички вие — да мога да удостоверя, че съм Heroic привърженик.

— Да, и да станеш министър, когато оня стане президент на Мексико.

— Я не се занасяй! Макар и да не съм по-глупав от останалите, а министър обикновено избират не измежду най-умните. Впрочем не е съвсем невъзможно той да постигне нещо. Защо ли тръгна на север?

— Ами най-напред, за да отмъкне парите на оня англичанин.

— И пушките.

— Които са предназначени за Хуарес, ха-ха-ха. Запотекът здравата ще освирепее, като разбере, че противникът му го е изпреварил.

Стернау вече бе чул достатъчно, за да се ориентира в нещата. Ето защо запълзя обратно към дървото, под което трябваше да се срещне с апача. За някой друг би било трудничко да го открие сред тоя мрак. Но не е и за вярване какво умение притежава в това отношение един опитен ловец. Той е ръководен от един първичен инстинкт, който в много случаи оказва прекрасна помощ на острия ум. Не се наложи да чака дълго и Мечешко сърце приближи.