Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 207
Карл Май
— Да, но те се изсмяха.
— В такъв случай още не са знаели, какво се случи при форт Гуаделупа?
— Нямаха и понятие. Аз им го съобщих, ала не можах да дочакам пълното впечатление, тъй като бях принуден да се погрижа по най-бързия начин за своята безопасност.
— Тогава не остава нищо друго, освен да дочакаме момента и да осуетим убийството. — заяви рязко Хуарес. — Ще обкръжим в подходящ миг екзекуторската команда и ще ги покосим.
— Ако имате желание да пощадите невинните, зная един, може би по-добър и кратък път. Ние просто ще пленим офицерския състав на гарнизона и ще ги принудим да предадат Чиуауа без бой.
— Caramba! Де да беше възможно!
— О, никак не е трудно, сеньор! Офицерите сега са събрани при коменданта. Промъкваме се вътре и ги залавяме. Чух, че имаме налице стотина воини. Половината са достатъчни да пленим целия стан.
— Ще съумеем ли да се промъкнем неусетно?
— Напълно. Ключарят на кметството е наш съюзник. Благодарение на него се измъкнах преди малко.
— Как се добрахте до този човек?
— Майордомът на сеньорита Емилия е негов брат.
— Може ли без риск да се поговори със сеньорита Емилия?
— Да. Поемам ангажимента да ви заведа при нея и със същата сигурност да ви отведа обратно, ако пожелаете да ми се доверите.
— Да вървим! — нареди запотекът късо.
Двамата мъже напуснаха отряда и закрачиха към града. Стигнаха до къщата на сеньоритата, без да бъдат обезпокоени по някакъв начин. Не ги бе срещнал никой. В тъмния коридор стоеше майордомът.
— Кой идва? — попита.
— Отново аз — Стернау. Как се развиха събитията в кметството?
— Много добре, сеньор. Брат ми казал на коменданта, че сте имал на разположение кон и сте препуснал в южна посока. След вас изпратили преследвачи.
— Това е било разумно хрумване, което е отклонило следите от нас. Сеньоритата приема ли все още?
— Вас ще приеме по всяко време, сеньор. Да запаля ли фенера?
— Не, нали познавам пътя.
Той тръгна с Хуарес по стълбите. Горе минаха край слугинята директно в стаята на сеньоритата. Когато съгледа президента, тя възкликна радостно и му протегна ръка:
— Поздравявам Ви с добре дошъл в столицата на щата и се гордея, че съм първата, която има възможността да го стори. Нека вашето влизане тук, донесе плодовете, които страната и народът очакват от вас!
— Благодаря ви, сеньорита. — отговори Хуарес сериозно. — А за това, че най-сетне можах да дойда, вие самата доста допринесохте. Всъщност би трябвало да Ви разреша почивка, ала намерението ми е да Ви пратя до Мексико сити при императора.
Страните й се зачервиха от възторг.
— Официално?
— Вашето поръчение е от страна на държавата, но трябва да се осъществи тайно. Но да се върнем сега на настоящето. Що за човек е комендантът на Чиуауа?
— Посредствен, сеньор. Малко нещо храбър, малко боязлив, донякъде честолюбив, донякъде повърхностен. Няма лично обаяние, нито пък сред подчинените си някой самостоятелен, добросъвестен човек.
— Значи сред офицерите му няма бързо реагиращи хора?
— Не. Дори полковник Ларамел, който пристигна наскоро, би могъл да бъде наречен по-скоро изверг, отколкото военно величие. Той е едно голямо чене.