Читать «Дервишът» онлайн - страница 5

Той се упъти с дълги крачки към целта. Прекрачи прага с увереността на мъж, свикнал да заповядва, и се огледа изучаващо в неголемия общ салон. Пред очите му се разкри обичайната картина на едно източно кафене-кръчма. Нечистият под бе застлан тук и там с малки килимчета. Миндерлъци обхождаха стените. Навсякъде се търкаляха разхвърлени възглавници за сядане. Малкото маси бяха ниски — колкото столчетата за крака в жилищата от западните страни. Стените бяха голи, с изключение на няколко омазнени чибука, подредени в редица един до друг на нещо като полица за лули.

Посетители в цялото помещение имаше само трима. Бяха местни хора от ниско съсловие, както издаваше облеклото им. Клечеха мълчаливо един до друг с микроскопични филджани пред себе си, пушеха и като че не обърнаха внимание на чужденеца. Че единият от тях хвърли пронизващ поглед изпод сведените си клепачи към необикновената, сиво карирана фигура, убягна на англичанина в сумрака на голата стая.

От вратата на задната стена сега се появи един мъж, когото всеки познавач на средиземноморските страни би трябвало веднага да прецени като грък. Беше съдържателят на това «приветливо» място за отбивка. Той имаше хитрата, лукава физиономия на лисица. Не чертите, а очите обрисуваха характера на този мъж.

Един поглед към англичанина му бе достатъчен да знае кого има пред себе си. С три теманета, които определено биха удовлетворили всяко величие, той приближи до своя гост.

— Bienvenu, monsieur! (Добре дошъл, мосю!) — поздрави гладко и плавно на френски. — Смея ли да запитам с какво мога да услужа на Ваша милост?

С френския англичанинът естествено бе много добре запознат. И той си послужи следователно със същия език като съдържателя, само че от неговата уста не звучеше така завършено и изискано, както от устните на гръка.

— Преди всичко с някое друго обръщение! — каза по своя лаконичен, властен маниер. — Не съм «ваша милост». Ако се наложи мога и много немилостив даже да бъда.

— Пардон! Не можех да имам представа…

— Достатъчно! Наричайте ме просто мосю! Това стига.

— Както заповядате!

— И после бих желал — хм! — нещо за пиене бих желал.

На сър Дейвид в никой случай не допадаше тая пето или шесторазрядна гостилница. Вярно, беше ожаднял от лутанията си нагоре-надолу в слънчевия пек по душните улици, ала мисълта да пие нещо тук въпреки всичко с нищо не го примамваше, фактът, че независимо от това поиска нещо за пиене, дължеше своята причина единствено на особения манталитет на Линдсей.

Той никъде не забравяше, че е англичанин, син на гордия островен народ, господстващ над Световния океан. Ето защо бе на мнение, че никога не бива да се проявява стиснат, дори и в най-затънтеното кътче на земята. Към това се добавяше, че той беше сър Дейвид Линдсей, мъж от английската аристокрация. И като такъв винаги действаше според максимата: Аристокрацията задължава!

Изхождайки от тези две причини, той смяташе и тук да не се цигани. На драго сърце би запитал кратко и ясно за пътя и би си тръгнал после, но това не му подхождаше. Не желаеше да получава нищо даром, дори и информация.