Читать «Една загадка» онлайн - страница 11

След това се отдалечи, но остави при нас за надзор един млад, добре въоръжен воин. Той запали огън и седна до него. Когато опитах да завържа с него разговор, той ме осведоми, че не бивало да приказва с нас. На нас обаче говоренето не било забранено, в случай че не си служим с език, който той не разбира.

Така лежахме в продължение на час в очакване. Тук имаше ходиах. Племето от жена ли беше управлявано? Странно! Бяхме любопитни да узнаем при какви условия възнамеряват да ни върнат свободата. Размерът на откупа ни беше безразличен, защото и бездруго нямаше да платим нищо. Мъчнотията се състоеше само в това по какъв начин преди бягството, което лесно можеше да се уреди, да се доберем до нашата собственост.

Ето че направената от здрав плет врата се отвори и вътре пристъпи една жена. Нашият пазач тутакси стана, поклони й се и напусна колибата. В неговия, явно не задължителен, а по желание, направен поклон се изразяваше толкова искрено почитание, че тази жена не можеше да е някоя обикновена. Тя остана, след като той си бе тръгнал, до вратата и ни огледа с изпитателен поглед. Държането й беше гордо и самоуверено, без да е оскърбително. Главата й беше непокрита, ала дългите, дебели плитки на нейната гъста, бяла като сняг коса бяха увити във висок кок — една «капела», на която биха завидели не една и две европейки. Според цвета на косата тя трябваше да е стара, ала в нейното пълно и сега още красиво лице не можеше да се забележи никаква бръчка, а в дръзките й, но все пак женствено меко оформени черти бе залегнал израз на енергия, каквато човек може да притежава само в млада възраст. Една дълга тъмносиня, подобна на мантия одежда, в която бе скрита едната ръка, покриваше нейната висока фигура. Другата ръка, придържаща одеянието на дипли, беше пълна и толкова бяла, че чак се учудих. Тъмните очи на старицата имаха своеобразен, идващ като от дълбочина блясък, а гласът й звучеше в приятен алт, когато ни отправи сега думите:

— Аллах ви даде в нашите ръце и аз идвам да ви запитам кои сте. Моите воини са пропуснали да зададат този въпрос, защото все пак аз съм тази, която ще решава.

— Значи ти си ходиах? — осведоми се Халеф.

— Да.

— Как посмяхте да ни нападнете и ограбите? Какво ви бяхме сторили? Знаеш ли какво казва Корана за крадците, разбойниците и убийците? Ние изискваме незабавно да бъдем освободени!

Жената направи с ръка пренебрежително движение.

— Дължите го на вашия шах, на вашия шах и неговите слуги, които не са нищо повече от роби. Те посегнаха на воини от нашето племе. Моят син Келат и внук ми Шерга също бяха отведени в Керманшах, за да бъдат войници, додето са живи. Те никога няма да могат да се върнат при нас и затова съществува вражда между мен и техните мъчители, между нас и вас.

— Нас? Какво ни засяга нас вашата вражда? — изтътна дребният шейх. — Каква работа имаме ние с твоя син и внука ти? Как изобщо можеш вече да имаш внук? Ти си още твърде млада.