Читать «Лъвът на кръвното отмъщение» онлайн - страница 7

Дребният хаджи Халеф изпъна гордо снага и извика все още с радостни сълзи в очите:

— Добре ли чу думите на най-големия герой, когото познавам? Да си станел мъж, какъвто съм аз, твоят баща! Ние сме убивали лъва и сме надвивали черната пантера; ние винаги сме побеждавали и нивга не сме показвали на някой враг гърба си. В твоите жили тече моята кръв, а зад челото ти живеят достойнствата на моя дух. Аллах да даде с делата си един ден да достигнеш прославата на твоя храбър баща!

Правилно! Такъв си беше той! Още в първия миг на нашата среща му беше невъзможно да противостои на привичката си да преувеличава. Това си му беше станало, без да е осъдителна мания, втора природа. Той успяваше, без всъщност да го иска, дори в миг на най-дълбоко вълнение и затрогнатост да придаде със своето безобидно самохвалство един ведър привкус на сериозността. Който го познаваше, това вече не му правеше впечатление.

Междувременно Омар бен Садек също бе приближил и слязъл от своя аладжи. Той ми подаде двете си ръце и каза:

— Сихди, аз не съм така отрупан с чест и слава като хаджи Халеф Омар, нашия шейх. Но аз те обичам също както той и благодарността за това, което ти дължа, никога няма да отмре в моето сърце. Бъди ни добре дошъл! Заедно с теб при нас ще отседнат всички добри духове.

И сега с гръм и трясък пристигна гъстият, многоброен облак конници! С юздите в левите ръце и кремъклиите в десните, те се носеха с ликуващ крясък към нас, сякаш се канеха да ни стъпчат в земята. Спряха посред вихрен галоп на три крачки от нас, издигнаха рязко конете на задните крака, разпиляха се назад, обърнаха отново, формирайки какви ли не фигури, препуснаха, все стреляйки и отново зареждайки, привидно разбъркано един през друг и запрофучаваха толкова близо край нас, че човек, за да не се изложи с някое страхливо отдръпване, трябваше да е запознат с този обичай и тяхното ездаческо умение. Зад тях се придържаха момчурляците до четири-пет годинки също на коне, зяпайки тази «фантазия», в която нямаха право да участват. После ние възседнахме, бяхме взети по средата и поехме в галоп към бивака, пред който стояха старците, жените и момичетата, за да ни посрещнат във всички регистри с «Алан васах’лан!» «Мархаба!» и «Хаба-кек!»

Слязохме пред една красива шатра, в която щях да живея. Хаддедихните притежаваха специална шатра за почетни гости, а това бе знак, че племето се радва на изключително благоденствие. По-късно, когато Халеф ме поведе с очевидна гордост около дуара, за да ми покаже стадата, забелязах за своя радост, че тези толкова сприятелени с мен хора сега бяха значително по-имотни отколкото по времето, когато се запознах с тях. Не можех да не споделя тази констатация с хаджията и той веднага използва благоприятната възможност да се представи в добра светлина, като попита:

— Знаеш ли, сихди, на кого племето дължи всичко?

— На теб сигурно! Или не?

Тогава той сложи ръце на сърцето, вирна глава, извиси важно вежди и заговори:

— Да, на мен! Аз съм шейхът, а ти знаеш какво означава доброто управление. Аз съм този, комуто всички тези подчинени са поверени със своите тела и душите, които обитават тези тела. Аз съм бащата и майката, дядото и бабата, та дори прадядото, прародителят и праотецът на тоя мой народ. Аз храня и обличам моите подчинени; аз ги мия и реша; аз ги гълча и съдя, вардя и закрилям. Аз ги направих богати и щастливи. Можеш ли да отгатнеш как? Отговорът е една-единствена, малка дума.