Читать «Четвъртото измерение» онлайн - страница 29

Кайл беше възпитан в традициите на Канадската обединена църква, едно лесно за възприемане протестантско вероизповедание. С годините обаче той се бе отдръпнал от него и днес бе виждан в църквата, само когато венчавка или погребение го изискваше. О, в моменти на тихо съзерцание той си мислеше, че е възможно да има нещо като Създател, но след онзи ден, когато беше на петнадесет години, той никога вече не бе в състояние да вярва в милостивия бог, за който църквата проповядаше.

Родителите на Кайл бяха излезли тази вечер и той бе решил да стои, до колкото се може по-късно.

Не му се отдаваше да си играе с дистанционното, когато баща му си бе вкъщи, но сега бясно сменяше каналите, надявайки се на нещо възбуждащо по късните телевизионни програми. Все пак, когато стигна до документалните научно-популярни филми, той спря. Човек никога не знаеше кога някоя гола до кръста африканка нямаше да изникне на екрана.

Видя как една лъвица дебне стадо зебри край някакъв водоем. Светлокафявата окраска на лъвицата беше почти невидима сред високата жълта трева. Имаше стотици зебри, но тя се интересуваше само от животните на брега. Разказвачът говореше с тих глас като коментатора от бащините му предавания за голф, като че ли думите, изречени дълго след удрянето на топката, можеха по някакъв начин да нарушат развитието на сцената.

— Лъвицата търси изоставащо животно — каза той. — Тя иска да хване някой слаб член на стадото.

Кайл се надигна; това беше много по-реалистично, отколкото старите, лошокачествени епизоди «Царството на дивите животни», които беше гледал преди.

Лъвицата продължаваше да дебне. Фоновите звуци се състояха от тропането на копита по сухата земя, шумоленето на тревата, обажданията на птици и бръмченето на насекоми. Сенките бяха къси, обгърнали краката на животните като срамежливо дете, криещо се зад полата на майка си.

Изведнъж лъвицата се хвърли напред, с протегнати лапи, с уста — широко отворена. Тя скочи върху една зебра и дълбоко заби зъбите си в хълбока й. Другите зебри се втурнаха да бягат в галоп, като вдигаха облаци прах след себе си, тропотът на копитата им бе като тътен. Птици излетяха със силен крясък.

Между черните и бели ивици на нападнатото животно сега се стичаха и червени. То падна на колене, смъкнато от тежестта на лъвицата. Кръвта се смеси с напуканата почва, образувайки кафяво оцветена кал. Лъвицата беше гладна или поне жадна и заби отново зъбите си дълбоко в плътта на зебрата, измъквайки навън влажна купчина от мускули и свързваща тъкан. През цялото това време главата на зебрата продължаваше да се движи и клепачите й бързо се отваряха и затваряха.

Горкото същество беше живо, мислеше Кайл. Цялото в кръв, полуизядено и все още живо.

Зебрата. Животно от рода Equus, както бяха учили в часовете по зоология. Също като коня.

Кайл се бе опитвал да язди по време на летния лагер. Знаеше колко интелигентни животни са конете, колко са чувствителни. Зебрата не можеше да бъде много по-различна. Животното сигурно беше в агония, в паника, в ужас.