Читать «Корабът на страха» онлайн - страница 3

В онази фатална нощ бащата на Блексток тичешком беше изкачил стълбите и почти бе хвърлил Адам през прозореца на горния етаж в пълната със сено каруца под него. Крещеше му да бяга и да се скрие в близката гора. Какъв кошмар само! Скрит в някакъв храст, Блексток беше видял как съсичат баща му, как изнасилват майка му и нейната прислужница, как след това им прерязват гърлата и разпарят утробите им. Нямаше следа само от бащиния им роднина Джон Брокър. По онова време Адам си мислеше, че Брокър също е убит, а тялото му е погълнато от пожара. На следващата сутрин хората на шерифа, дошли да огледат опустошенията, откриха Адам. По време на нападението Хюбърт заедно с другите момчета бе спал в общата спалня на учениците в «Сейнт Огъстин» в Кентърбъри. Заведоха братята в кметството, където някакъв сивобрад мъж с опечален вид им разказа до какви размери е стигнала трагедията. Седяха в мръсната стая и постепенно осъзнаваха какъв рязък обрат беше настъпил в живота им. Сивобрадият стърчеше зад масата и тъжно се взираше в тях, докато им описваше как домът им е бил разрушен, майка им и баща им убити, а телата на другите жертви са изгорени до неузнаваемост. Обясни им, че родителите им ще бъдат погребани в гробището на църквата «Сейнт Милдред», под старото тисово дърво, където се срещнали за първи път по време на църковно тържество. Опитваше се да смекчи удара, но Адам седеше до Хюбърт, държеше го за ръка и само се взираше в прозореца над главата на стария мъж. Наблюдаваше прашинките, танцуващи на слънчевата светлина, която проникваше през дебелото стъкло. После всичко беше като насън. Търговецът заведе и двамата на приземния етаж и ги представи на други мъже, които им обясниха, че баща им е бил не само много добър земеделец и йомен, но и член на могъщата гилдия на кожарите в града, което задължаваше тези мъже да се погрижат за двете деца — Хюбърт и по-малкия му брат. Изглежда Хюбърт беше разбрал случващото се и по-късно го разясни на Адам, като несигурно добави някоя и друга дума относно бъдещето, което ги чакаше.

На сутринта присъстваха на заупокойната служба в «Сейнт Милдред» и гледаха как отнасят телата на родителите им към гробището, за да ги заровят в специално купените от кметството два ковчега. Над затрупаните с прясно изкопана пръст две могили забиха дървени кръстове. Мъжете от гилдията тържествено обещаха, че точно след година и един ден ще ги заменят с мраморни кръстове, изработени от най-добрите каменоделци. Адам изобщо не го беше грижа. Спомняше си само писъците на майка си, лумналите над покрива на къщата пламъци и баща си, в предсмъртни гърчове на каменната настилка, притиснал с ръце корема си. Опита се да го разкаже на Хюбърт, но брат му изглежда не го разбра, гледаше втренчено, клатеше глава и притискаше с пръсти устата на Адам, за да го накара да замълчи.

След случилото се те приличаха на два кораба със свити платна, притихнали след свирепа буря. Хюбърт продължи обучението си по теология, философия, граматика и синтаксис и показа, че е даровит млад мъж, за когото един магистър рече, че има «дар за езици», не само класическите, латински и гръцки, ами и нормански френски и немски. В същото време Адам изучаваше търговията с кожи. В обучението му пролича, че е схватлив, но той скоро си спечели славата на човек, затворен в себе си, който се държи настрана от всички. Отпускаше се само в присъствието на брат си, по време на редките му завръщания от Кеймбридж в града. Най-накрая Хюбърт постъпи в ордена на бенедиктинците, а Адам стана самостоятелен търговец, почтен гражданин, наследил останалите от баща му пари и имоти. Нито веднъж не се върна в семейното имение, а чрез гилдията изпращаше пари на съхранение при златарите в града.