Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 39

Отвърнах с лек реверанс.

— Страхотно, Тимъти! Чертата на истинския джентълмен: никога не обижда неволно.

— Ти попита — каза Ели. — Тъй че ти отговори. Какво наистина правиш тук?

— И не обвинявай мен, че съм те довлякъл тук — добавих. — Това пътуване е на Ели. Аз съм скептичен колкото теб, може би и повече.

Тимъти изсумтя. Мисля, че се почувства в малцинство. Отвърна много спокойно:

— Дойдох само за разходката.

— За разходката? За разходката!? — викна Ели.

— Вие ме помолихте да дойда. Майната му, казахте, че ви трябват четирима пича, а нищо по-добро нямах за Великден. Моите хора. Приятелчетата. Казах, че съм навит. Моята кола, моите пари. Мога да играя с вързана уста. Маргото е хлътнала в астрологията, нали знаете, Везните това, Рибите онова, Марс пресичал десетия соларен дом, Сатурн бил в зенита, и не иска да се чука, без първо да е проверила как са звездите, което понякога е доста досадно. И какво, подигравам ли й се? Смея ли й се като баща й?

— Само вътрешно — каза Ели.

— Това си е моя работа. Приемам каквото мога да приема и останалото не ми трябва. Но съм добросърдечен. Търпя й суеверията. И вашите ги търпя, Ели. Още една черта на джентълмена, Нед: той е любезен и толерантен, не убеждава във вярата си, никога не натрапва своето в ущърб на чуждото.

— Не бива и да го прави.

— Не бива, да. Все едно: тук съм, нали? Плащам за тази стая, нали? Сътруднича 400 процента. Трябва ли да съм и искреният вярващ така? Длъжен ли съм да приема религията ви?

— Какво ще правиш, когато наистина стигнем в Къщата на черепите и Пазителите ни предложат Изпитанието? — попита Ели. — И тогава ли ще си скептичен? Навикът ти да не вярваш няма ли толкова да те затрудни, че да не можеш да се отдадеш?

— Това ще го преценя, когато имам нещо, на което да базирам преценката си — отвърна бавно Тимъти. Изведнъж се обърна към Оливър: — Много мълчиш, чистокръвен американецо.

— Какво искаш да кажа? — попита Оливър. Дългото му стройно тяло, изпънато пред телевизора. Всеки мускул плътно очертан под кожата: ходещ учебник по анатомия. Дългият му розов атрибут, провиснал от златист храсталак, ми внушава нечестиви помисли. Retro me, Sathanas. Натам е Гомора, ако не Содом.

— Имаш ли нещо, с което да допринесеш за дискусията?

— Ами всъщност не внимавах много.

— Говорехме за това пътуване. За Книгата на черепите и за степента на вярата, която имаме в нея — поясни Тимъти.

— Разбирам.

— Ще бъдете ли така добър да изповядате вярата си, доктор Маршал?

Оливър изглеждаше все едно, че е отпрашил към друга галактика. Каза:

— Оправдавам Ели.

— Вярваш в Черепите значи?

— Вярвам.

— Въпреки че знаеш, че всичко това е абсурд?

— Да — каза Оливър. — Въпреки че е абсурд.

— Това е и позицията на Тертулиан — подхвърли Ели. — Credo quia absurdum est. Вярвам, защото е абсурдно. Различен контекст на вяра, разбира се, но психологията е същата.

— Да, да, точно моята позиция! — казах. — Вярвам, защото е абсурдно. Малкият Тертулиан. Казал е точно каквото чувствам. Точно моята позиция.