Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 3

Самият аз се оказах заразен от възбудата на Новата вълна, въпреки че никога не съм се смятал за последовател на каквото и да било революционно движение. Но кариерата ми ме отнесе в траекторията на Ню Уейв от ранната ми праволинейна проза за списания до такива необичайни творби от 60-те, като романите „Тръни“ и „Син човешки“, и купищата експериментални разкази.

„Книгата на черепите“, която написах в края на 1970 и началото на 1971, бе продукт на втората половина от периода Ню Уейв. Белег за собственото ми двойствено, консервативно донякъде място в научната фантастика бе това, че макар да нямах никакви колебания в писането на една толкова необичайна по форма и тон (за научна фантастика) книга като „Книгата на черепите“, все пак изпитвах някакво смътно съмнение, вкоренен в НФ на пълп списанията от 40-те и 50-те, доколко книгата, която пиша, изобщо представлява научна фантастика.

Дефинирането на научната фантастика е рискована работа, меко казано. Мисля, че знам какво е тя, но и като писател, и като редактор, понякога съм нарушавал дефиницията си. Въпросът е, както е казал писателят и критик Деймън Найт, какво точно сочим, когато посочим нещо и го наречем „научна фантастика“? Мога да я определя посредством детайлите: разказ за роботи е научна фантастика, разказ за междупланетно пътешествие е научна фантастика, разказ за машина на времето е научна фантастика и пр. и пр., като трупам множество специфични случаи с надеждата, че ще се обединят в едно голямо обобщение. Но това не е много добър начин да се определи нещо. („Този дъб е дърво, този явор е дърво, но тази гигантска папрат дърво ли е? Този осемнадесетметров кактус дърво ли е?“) Къде точно е дървесното на дъбовете и яворите и в какво отношение папратта и огромният кактус споделят това качество, и в какво отношение не го споделят?

Мога също да определя научната фантастика, както често е правено, като проза за взаимодействието между човешки същества и технология. Това ще покрие ужасно много територия, но изглежда, изключва такива книги като собствената ми „Да умираш отвътре“ (която е за телепатията) и „Отворете място! Отворете място!“ на Хари Харисън (която е за демографията). Мога, и понякога го правя, да се спра на възгледа, че научната фантастика се дефинира от определена странност, от елемент на нереалност, на фантастичност; но вие разбирате колко безполезна е тази дефиниция, след като квалифицира „Алиса в страната на чудесата“ като научна фантастика, точно както дефиницията „хора и технология“ квалифицира „Ароусмит“ като такава. Не мисля, че „Алиса в страната на чудесата“ е научна фантастика, и не бих причислил и „Ароусмит“ на Синклер Луис към жанра. Но „Книгата на черепите“…

Тук имаме роман, чието действие се развива в началото на 70-те в Съединените щати, напълно съвременна обстановка, тъй като точно тогава го писах. Разказващите (те са четирима и се опитах всеки да говори с индивидуална интонация и стил, а какво мъчително упражнение се оказа това!) са американски младежи, тръгнали на великденска ваканция. Абсолютно нищо научнофантастично в това. Но нищо фантастично няма и през първия час на „Кинг Конг“, а „Кинг Конг“ определено се превръща в научна фантастика, след като динозаврите се появят на екрана. Накрая четирите момчета от „Книгата на черепите“ пристигат в Аризона, закъдето са тръгнали в търсене на вечен живот. И тъй като придобиването на безсмъртие е една от класическите теми в научната фантастика, а аз съм заявил още в самото начало на книгата, че те търсят точно това, може би този факт сам по себе си е достатъчен, та книгата да се квалифицира като научна фантастика. Разбира се, търсенето на безсмъртие е научнофантастично до самата си сърцевина, все едно дали героите наистина го намират, или не.