Читать «Книгата на черепите» онлайн - страница 130
Робърт Силвърбърг
Тази грешка с пропуска го смущава, но той чувства, че е много късно да поправи това недоглеждане. Отдаването на полагащото се уважение става още по-трудно през следващите месеци, след като есето му вече е публикувано и започва научната дискусия.
Той живее в ужас от мига, в който някой стар румънец ще стане, стиснал в ръката си няколко редки списания, издадени в предвоенна Румъния, и ще извика високо, че този нагъл младеж безсрамно е откраднал идеята на неговия покоен и изтъкнат колега, нещастния д-р Николеску. Но обвиняващият румънец не се появява. Изтекли са години. Есето вече е прието като творба на Ели. Наближава краят на началния му курс, няколко прочути университета се състезават за честта да го приемат.
И този гнусен епизод, каза Ели в заключение, би могъл да послужи за метафора на целия му интелектуален живот. Всичко в него е фалш, без дълбочина, ключовите идеи са заети. Стигнал е далече в цаката да представя синтетичния маскарад за оригиналност, плюс известни безспорни умения да асимилира синтаксиса на древните езици, но не е направил никакъв истински принос към съкровищницата на човешкото знание. Никакъв, което за неговата възраст можеше да е оправдано, стига да не си беше спечелил така мошенически преждевременна репутация на най-проникновения мислител, навлизал в областта на лингвистиката след Бенджамин Уорф. А какво беше той всъщност? Голем, куха черупка, Потьомкинско село на филологията. От него вече се очакваха чудеса на научно прозрение, а какво можеше да даде? Нищо не му останало да предложи, призна ми с горчивина. Отдавна бил използвал до последно ръкописите на румънеца.
Възцари се чудовищна тишина. Не можех да го погледна. Това бе повече от изповед. Беше харакири. Ели се беше самоунищожил пред мен. Винаги съм бил леко подозрителен, да, за привидната му задълбоченост. Защото макар безспорно да имаше чудесен ум, схващанията му по някакъв странен начин винаги ми бяха изглеждали като дошли от втора ръка. Какво можех да му кажа? Да цъкна с език като свещеник и да му кажа, да, чедо, съгрешил си тежко? Той го знаеше. Да му кажа, че Бог ще му прости, защото Бог е любов? Самият аз не го вярвах. Навярно можех да пробвам с доза от Гьоте, да кажа: изкуплението от греха чрез упорит труд винаги е на разположение, Ели, давай напред, пресушавай блата, строй болници и пиши гениални есета, които не са откраднати, и всичко ще е наред. А той седеше, чакаше опрощение, чакаше Светът да вдигне ярема от него. Лицето му беше безизразно, очите — празни. Съжалявах, че не ми беше изповядал някакъв жалък плътски грях. Оливър само беше набил чепа на приятелчето си, нищо друго, грях, който за мен изобщо не беше грях, просто весела игричка. Така че угризението на Оливър бе нереално, продукт на конфликта между естествения повик на тялото му и условията, наложени от обществото. В Атина Перикъл нямаше да има какво да изповяда. Грехът на Тимъти, какъвто и да беше, със сигурност бе нещо също толкова плитко, изникнало не от морални абсолюти, а от местни племенни табута. Сигурно беше спал с някоя домашна пачавра, сигурно беше гледал скришом как се чукат родителите му. Моето прегрешение беше по-сложно, защото гибелта на други ми бе донесла радост, самият аз може би бях предизвикал съзнателно гибелта на други, но дори то бе някак доста заплетена психология, нещо илюзорно при краен анализ. Не и това. Ако в ядрото на бляскавите научни постижения на Ели лежеше плагиатство, тогава в ядрото на самия Ели нямаше нищо. Той беше кух. Беше празен — и какво опрощение можеше да му предложи човек за това? Добре, Ели беше опитал да се измъкне преди малко. Сега и аз можех. Станах, отидох при него. Взех ръцете му в своите, вдигнах го и му казах вълшебните думи:
