Читать «Дневен патрул» онлайн - страница 8

Наташа се разплака.

Не, не от страх, макар че тонът на Гарик не будеше съмнение — спомените й ще бъдат изтрити. Ще плеснат с ръце или ще направят нещо друго — и ще ги изтрият. И тя ще се озове на улицата с твърдата увереност, че вратата на врачката не се е отворила пред нея.

Тя плачеше, гледайки как голямата й любов изтича в дупките на пода.

Някой нахлу откъм стълбището през зеещата врата: „Момчета, имаме гости!“ — чу Наташа нечий тревожен глас, но дори не се обърна. Не беше нужно. Така или иначе щеше да забрави всичко. Всичко щеше да се разбие, да се пръсне на парчета, да се излее в мръсотията.

Завинаги.

ГЛАВА 1

Сутрин никога не ти стига времето да се приготвиш за излизане. Все едно дали ще станеш в шест или в седем — задължително не ти достигат пет минути.

Интересно, защо ли става така?

Стоях пред огледалото и припряно слагах червило. И както винаги, когато бързах, червилото се нанасяше неравномерно, като че бях ученичка, която за пръв път е свила мазилата на мама. По-добре беше хич нищо да не слагам… да изляза без никакъв грим. В това отношение нямам скрупули, изглеждам така, че мога да си го позволя.

— Аля!

На ти сега.

Няма начин и това да не ми дойде до главата!

— Какво, мамче? — извиках аз, набързо нахлузвайки сандалите.

— Ела тук, малката ми.

— Ама вече съм се обула да излизам, мамо! — извиках, оправяйки изметналата се каишка. — Закъснявам, майче!

— Аля!

Безсмислено е да се спори.

Нарочно тракайки силно с токчетата — макар че, общо взето, изобщо не се сърдех, — отидох в кухнята. Мама, както си му е редът, седеше пред включения телевизор, пиеше поредната чаша чай с поредното кексче. Какво ли намира в тези отвратителни детски кексчета? Голям боклук са! Да не говорим за това колко зле се отразяват на линията.

— Пак ли смяташ да ми закъснееш днес, бебче? — дори без да се извърне към мен, попита мама.

— Не знам.

— Алиса, според мен нямаш право да допускаш това. Има си работно време, така че да те държат до един през нощта…

— За това ми плащат — уж небрежно казах аз.

Сега вече майка ме погледна. Устните й се разтрепериха.

— Упрекваш ме, така ли?

Гласът на майка ми винаги е бил добре школуван. Като на актриса. Направо е за театъра.

— Да, ти ни издържаш с твоята заплата — с горчивина рече мама. — Държавата ни обра и ни захвърли да мрем в канавката. Благодаря ти, дъще, че не ни забравяш. Ние с татко ти сме ти много благодарни. Но няма нужда постоянно да ни го натякваш…

— Имах съвсем друго нещо предвид, мамо. Нали знаеш, че съм на ненормиран работен ден!

— Работен ден! — плесна с ръце мама. Троха от кекса се беше закачила на брадичката й. — По-добре го наречи работна нощ! Пък и кой знае с какво се занимаваш!

— Мамче…

Разбира се, тя нищо такова не мисли. Напротив, винаги с гордост разказва на приятелките си колко примерно и чудесно момиче съм. Просто е настроена да се изпокара с мен от сутринта. Може би е гледала новините или е чула поредната гадост за нашия живот. Може би още със ставането са се сдърпали с татко — той не току-така излезе толкова рано.