Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 55

Късно сутринта привършиха товаренето на багажа си в колата и влязоха в странноприемницата да обядват. Валънтайн с учудване видя как в този момент се появи хджортът с оранжевите мустаци и седна до Залзан Кавол. Скандарът тупна с юмрук по масата, за да му обърнат внимание, и изрева:

— Запознайте се с нашия нов домакин! Това е Виноркис, който ще ми помага в сметките, ще се грижи за имуществото ни и ще се занимава с всевъзможните дребни работи, за които сега отговарям аз.

— О, не — промърмори Карабела под нос. — Нима е наел хджорт? Онова плашило, което ни зяпа вече цяла седмица?

Виноркис се усмихна с противната си хджортска усмивка, показвайки троен ред жилави като гума дъвкателни хрущяли, и се озърна с облещени очи.

— Значи сериозно говореше, когато казваше, че ще се присъединиш към нас! — възкликна Валънтайн. — Аз пък го помислих за шега, това за жонглирането с цифри.

— Всеизвестно е, че хджортите никога не се шегуват — произнесе Виноркис тържествено и избухна в гръмогласен смях.

— Но какво става с търговията ти с хайгусови кожи?

— Продадох всичката си стока на пазара — отговори хджортът. — Помислих си за вас, че не знаете къде ще бъдете утре и пет пари не давате за това. Възхитих се. Завидях ви дори. Запитах се: „Цял живот ли ще търгуваш с хайгусови кожи, Виноркис, или ще опиташ нещо ново? Може би скитнически живот?“ И така предложих услугите си на Залзан Кавол, когато случайно дочух, че имал нужда от помощник. И ето ме тук!

— Да, тук си — каза Карабела кисело. — Добре дошъл!

След обилно ядене се стегнаха за път. Шанамир изведе от обора четирите добичета на Залзан Кавол, говорейки им кротко и усмирително, докато скандарите връзваха хамутите им. Залзан Кавол пое юздите; брат му Хейтраг седна до него, а Аутифон Делиамбър се промъкна до тях. Шанамир, яхнал своето добиче, яздеше до фургона. Валънтайн се качи в уютното, разкошно пътническо отделение заедно с Карабела, Виноркис, Слийт и останалите четирима скандари. Доста време трябваше да нагласяват ръцете и краката си така, че всекиму да бъде удобно.

— Дий! — подвикна Залзан Кавол рязко и потеглиха.

Минаха през Фолкинкипската порта и поеха на изток по главното шосе, през което Валънтайн бе влязъл в Пидруид точно преди една седмица, в луненден.

Над крайбрежната равнина тегнеше лятна жега, въздухът беше душен и влажен. Възхитителните цветове на огнените палми вече започваха да вехнат и да капят и пътят беше осеян с опадали като пурпурни снежинки венчелистчета. Фургонът имаше няколко прозореца — тънки, корави листа от най-доброкачествена стикова кожа, грижливо съчетани, напълно прозрачни — и сред необикновената тържествена тишина Валънтайн гледаше как Пидруид се смалява и изчезва — този голям град с единайсет милиона жители, където бе жонглирал пред коронала, вкусил чудновати вина и пикантни храни и прекарал празнична нощ в обятията на тъмнокосата Карабела.