Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 42
Робърт Силвърбърг
Карабела потръпна.
— Тъжно място и тъжен край. Да се махаме оттук!
И пак го поведе стремително през района на празненствата, през игрални зали, безистени и ярко осветени павилиони, покрай маси за ядене и заведения за удоволствия, без да се спре нито за миг, прехвръкваше като птица от място на място, докато накрая завиха зад един ъгъл и се озоваха в мрак, извън увеселителния район. Зад тях останаха дрезгавите звуци на заглъхваща веселба и отслабващото сияние на ослепителна светлина; движейки се напред, срещаха аромата на пищни цветя, мълчанието на дърветата. Бяха в градина, парк.
— Ела — прошепна Карабела, улавяйки го за ръката.
Излязоха на осветена от луната поляна, където дърветата се омотаваха над главата и образуваха плътно сплетена беседка. Ръката на Валънтайн се плъзна леко около стегнатата, тънка талия на Карабела. Меката топлина на деня лежеше като хваната в капан под тези гъсто преплетени дървета и от влажната почва се вдигаше каймачно сладкият аромат на огромни месести цветя, по-големи в диаметър от глава на скандар. Сякаш празненството и цялото му хаотично вълнение бяха на десет хиляди мили оттук.
— Тук ще останем — обяви Карабела.
С пресилено кавалерство — Валънтайн постла пелерината си, а Карабела го притегли на земята и се мушна леко и бързо в прегръдките му. Те лежаха усамотени между два високи гъсти храста със сивозеленикави съчковидни клони. Недалеч от тях течеше ручей, а отгоре проникваха само най-тънки лъчи светлинка.
На хълбока на Карабела беше вързана малка джобна арфа — фина изработка. Сега тя я отвърза, издрънка кратка мелодична прелюдия и запя със спокоен, чист глас:
— Колко красиво е това — прошепна Валънтайн. — А и гласът ти… гласът ти е толкова хубав…
— А ти пееш ли? — запита тя.
— Хм… да, предполагам.
Карабела му подаде арфата.
— Хайде сега ми изпей нещо. Някоя от любимите си песни.
Той въртеше малкия инструмент в ръката си, объркан, и след малко каза:
