Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 41

Отново избухнаха фойерверки, сега неизмеримо по-ефектни на нощния фон. Имаше тройна звездна емблема, след която се появи образът на лорд Валънтайн, изпълващ половината небе, после ослепителен фойерверк в зелено, червено и синьо, който придоби формата на Лабиринта и отстъпи място на навъсеното лице на стария понтифекс Тиеверас, а след малко, когато цветовете се пръснаха, нов взрив изхвърли в небесата огнен сноп, от който се образуваха любимите черти на великата кралица майка, Господарката на Острова на съня, усмихваща се любвеобилно над Пидруид. Като я видя, Валънтайн се развълнува толкова силно, че беше готов да падне на колене и да се разплаче — загадъчен и озадачаващ отклик. Но в навалицата нямаше място за такова нещо. Един миг той стоя разтреперан. Господарката се стопи в мрака. Валънтайн плъзна ръката си до ръката на Карабела и я стисна силно:

— Нуждая се от още вино — прошепна той.

— Почакай. Има още един фойерверк.

Така и беше. Още една ракета, още един взрив на цветове, този път разпокъсан и чудат за окото — жълти и червени краски, а от тях се образува друго лице, с масивна челюст и навъсени очи, лицето на четвъртия от властниците на Маджипур, тази най-мрачна и най-загадъчна фигура от йерархията — Краля на сънищата, Симонан Барджазид. Тълпата се смълча, защото Кралят на сънищата не беше приятел никому, макар че всички признаваха властта му, за да не им донесе нещастие и страшно наказание.

После отидоха да пият вино. Ръката на Валънтайн трепереше и той обърна бързо две чаши, докато Карабела го гледаше някак загрижено. Пръстите й си играеха с едрите кости на китката му, но не задаваше никакви въпроси. А своето вино остави недокоснато.

Следващата врата, която се отвори пред тях през време на празненството, беше на музей за восъчни фигури, оформен като миниатюрен Лабиринт, така че когато влязоха вътре, не можеха да се върнат назад и дадоха на восъчния пазач монети от по три тегла, за да продължат понататък. От мрака изплуваха герои на кралството, изкусна имитация, които се движеха, дори говореха на архаични диалекти. Висок воин се обявяваше за лорд Стиамот, покорител на метаморфите, а това беше легендарната Господарка Тиин, неговата майка, жената-воин, която лично ръководеше отбраната на Острова на съня, когато го обсаждаха аборигени. До тях се приближи един, който твърдеше, че е Дворн, първият понтифекс, фигура почти толкова отдалечена във времето от епохата на Стиамот, колкото Стиамот беше отдалечен от настоящето, а близо до него беше Динитак Барджазид, първият Крал на сънищата, личност далеч не толкова древна. Карабела и Валънтайн навлизаха все по-навътре и по-навътре в Лабиринта, срещайки цяла плеяда мъртви властници, умно подбрана сбирка от понтифекси, господарки и коронали, великите управници Конфалюм, Престимион и Декерет, и понтифекса Ариок с необичайна слава, и накрая над изхода се извисяваше изображение на червендалест мъж в опънати черни одежди, може би четиридесетгодишен, чернокос, тъмноок и усмихнат, който нямаше нужда да бъде представян, защото това беше Вориакс, покойният коронал, брат на лорд Валънтайн, загинал в разцвета на царуването си преди две години при някаква нелепа ловна злополука, след като бе държал властта само осем години. Изображението се поклони, протегна ръцете си напред и възкликна: „Оплаквайте ме, братя и сестри, защото аз бях върховният властник, но погинах преждевременно и падението ми беше още по-голямо поради това, че паднах от толкова голяма висота. Аз бях лорд Вориакс и размишлявайте дълго над участта ми.“