Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 342

— Валънтайн — рече Карабела, — ела с мен.

— Добре — отвърна той глухо. — Добре, ще си почина малко. — Усмихна се вяло. — Ще ме заведеш ли до леглото в съблекалнята, любов моя? Мисля да си отдъхна час-два. Помниш ли кога спах за последен път?

Карабела го улови под мишница.

— Като че ли са минали дни оттогава, нали?

— Седмици. Месеци. Но само един час, не ме оставяйте да спя повече…

— Разбира се, милорд.

Валънтайн се тръшна на леглото като упоен, Карабела придръпна върху него една завивка и затъмни стаята, а той се сви на кравай, отпусна изнуреното си тяло. Но през главата му се стрелкаха ярки образи: Доминин Барджазид вкопчен за коленете на онзи старец, а Кралят на сънищата се мъчи ядно да се отскубне от него, размахвайки около себе си оня необикновен уред, и после настъпи преобразяването, зловещото пиуриварско лице го гледаше злобно… Доминин Барджазид нададе ужасен вик… метаморфът се втурна към отворения прозорец… отново и отново, отново и отново, непонятни сцени, разиграващи се в измъчения мозък на Валънтайн…

И ето че сънят го овладя кротко, допълзя до него, докато лежеше и се бореше с демоните на съдебната зала.

Спа един час, както бе пожелал, и дори малко повече, защото се събуди от ярката златиста светлина на утрото, която блестеше в очите му. Седна, като премигваше и се протягаше. Тялото го болеше. Сън, мислеше той, бурен и разтърсващ сън… не, не беше сън. Не беше сън.

— Милорд, отпочинахте ли си?

Карабела, Слийт, Делиамбър. Те го гледаха. Бдяха над съня му.

Валънтайн се усмихна.

— Да, отпочинах си. И нощта е свършила. Какво стана в това време?

— Нищо особено — отвърна Карабела, — без да се смята това, че въздухът отново се затопля. Замъкът ликува и от върха се разнася вест за промяната, настъпила в света.

— Метаморфът, който скочи от прозореца… уби ли се?

— Да, милорд — отговори Слийт.

— Той носеше одеждите и емблемите на Краля на сънищата и държеше един от уредите му. Как е било възможно това според вас?

— Мога да правя само догадки, милорд — каза Делиамбър. — Аз говорих с Доминин Барджазид — който сега е почти луд и ще мине много време, докато се излекува, ако изобщо се излекува — и той ми разказа някои неща. Миналата година, милорд, баща му, Кралят на сънищата, заболял тежко и мислели, че е на прага на смъртта. Това било докато вие все още сте заемали трона.

— Нищо не помня.

— Разбира се, че няма да помните — рече врунът. — Защото го пазели в тайна. Но положението изглеждало опасно и тогава в Сувраел дошъл нов лекар, някой си от Зимроел, който твърдял, че има големи способности, и наистина Кралят на сънищата се оправил като по чудо, сякаш възкръснал от мъртвите. Именно тогава, милорд, Кралят на сънищата внушил на сина си идеята да ви поставят клопка в Тиломон и да ви свалят от престола.

Валънтайн ахна от смайване.

— Значи лекарят… е бил метаморф?

— Точно така — отвърна Делиамбър. — С помощта на изкуството си се е преобразил като човек от вашата раса. А след това, мисля, се е преобразил като Симонан Барджазид, докато най-сетне схватката в съдебната зала го обърка и докара до лудост; така метаморфозата се разклати и рухна.