Читать «Замъкът на лорд Валънтайн» онлайн - страница 341

16

Блед, потресен, Валънтайн се обърна и видя, че залата е пълна с хора: Слийт, Залзан Кавол, Делиамбър, Карабела, Тунигорн и кой знае още колко други, които се блъскаха да се промъкнат по-бързо през тесния вестибюл. Той посочи към Доминин Барджазид, който бе припаднал от шока и лежеше свит в жалко състояние.

— Тунигорн, поверявам ти го. Откарай го на безопасно място и гледай нищо лошо да не му се случи.

— Пиниторският двор, милорд, е най-сигурното място. И една дузина подбрани хора ще го пазят непрекъснато.

Валънтайн кимна.

— Добре. Не искам да го оставяте сам. И му доведете лекар: той преживя огромен страх и мисля, че това му е навредило. — Погледна към Слийт. — Приятелю, носиш ли със себе си манерка с вино? Самият аз преживях тук необикновени минути. — Слийт му подаде манерка. Ръката на Валънтайн трепереше и той почти разля виното, докато то стигне до устата му.

Вече по-спокоен, тръгна към прозореца, през който бе скочил метаморфът. Някъде далеч долу проблясваха фенери. Височината беше сто и повече фута и там в двора видя силуети, наобиколили нещо, което лежеше покрито с наметало. Валънтайн се извърна.

— Метаморф — каза той озадачен. — Дали това не беше само сън? Аз видях Краля на сънищата застанал там… а после се превърна в метаморф… и след това се втурна към прозореца…

Карабела докосна ръката му.

— Валънтайн, ще си починеш ли сега? Замъкът е завзет.

— Метаморф — повтори Валънтайн с учудване в гласа. — Какво би могло…

— В залата с климатичните машини също имаше метаморфи — обади се Тунигорн.

— Какво?! — вторачи се Валънтайн. — Какво каза?

— Милорд, Елидат току-що дойде от избите с една необикновена история. — Тунигорн махна с ръка и от множеството в задната част на помещението изскочи самият Елидат, явно уморен от боя, с изцапана пелерина и съдран жакет.

— Милорд?

— Климатичните машини…

— Те са цели и невредими и отново разнасят въздух и топлина, милорд.

Валънтайн изпусна продължителна въздишка.

— Отлично! И имало преобразяващи се, казваш?

— Преддверието се охраняваше от войници в униформата на личната гвардия на коронала — обясни Елидат. — Извикахме им, заповядахме им да се предадат, но отказаха да се подчинят дори на мен. Тогава се нахвърлихме върху им и… ги избихме, милорд…

— Нямаше ли друг начин?

— Нямаше друг начин — отвърна Елидат. — Избихме ги и когато умираха… се преобразиха…

— Всички ли?

— Да, всички до един бяха метаморфи.

Валънтайн потръпна. Чудо след чудо в този кошмарен преврат. Чувстваше, че отмалява. Машините на живота отново работеха; Замъкът беше негов, а лъжливият коронал — пленник; светът беше спасен, редът — възстановен, заплахата от тирания — премахната. И все пак… и все пак… съществуваше тази нова загадка, а той беше толкова ужасно уморен…